Хари с усмивка наблюдаваше как момчетата се смеят в педиатричния кабинет, напълно потънали в собствения си свят. Когато вратата се отвори, Хари леко нервно се изправи.
– Д-р Денисън?
– Г-н Кембъл, заповядайте – каза лекарят, докато си стиснаха ръцете. – Бих искал да поговоря с вас насаме. Момчетата могат да изчакат отвън.
Сърцето на Хари заби лудо. Веднага помисли за най-лошото. Макар да бяха близнаци, Джош се бореше с тежка анемия, затова д-р Денисън препоръча допълнителни изследвания и поиска кръв и от Хари, в случай че се наложи трансфузия. Андрю обаче беше напълно здрав.
– И така… каква е следващата стъпка? – попита нетърпеливо, след като момчетата излязоха.
– Успокойте се, г-н Кембъл – облегна се назад лекарят. – В момента Джош не е най-големият проблем. Има недостиг на желязо, но това можем да го лекуваме. Има обаче нещо друго, за което трябва да поговорим.
Хари въздъхна с облекчение. Поне синът му не беше в смъртна опасност.
– Осиновили ли сте момчетата? – попита лекарят тихо.
По гърба на Хари премина ледена тръпка.
– Това е деликатна тема, но вашата кръвна група не е съвместима с кръвта на момчетата.
– Това не означава нищо – възрази Хари. – Много биологични родители също не могат да дарят кръв на детето си.
– Вярно е – кимна лекарят. – Но във вашия случай не става дума за това. И двете момчета са с кръвна група А. Вие и съпругата ви сте с група В.
– Това… това е невъзможно – прошепна Хари.
– Съжалявам – каза лекарят. – Предвид резултатите направихме и ДНК тест. Знам, че е трудно да го чуете, но има още нещо.
Лекарят плъзна няколко листа към него. Хари ги взе с треперещи ръце. Повечето медицински термини не разбираше, но една дума веднага се запечата в съзнанието му: полубратя.
– Това означава – проговори лекарят, – че Андрю и Джош технически са ваши полубратя. Не са ваши синове.
Хари не можеше да си поеме въздух. Дванадесет години ги беше отглеждал. Ако не бяха негови, тогава… истинският им баща можеше да е само баща му. Но това беше невъзможно. Нанси вече беше бременна, когато го запозна с родителите си.
Когато се прибраха, Хари дълго седя в колата. Тогава чу гласовете на момчетата:
– Дядо! Липсваше ни!
Хари стисна юмруци. Яростта му кипеше, но не можеше да избухне пред тях. С насилена усмивка влезе вътре.
– Какво правиш тук, татко? – попита напрегнато.
Но вече не издържа.
– Момчета, нали днес щяхте да отидете да играете при Боби? – обърна се към тях.
– Да! – очите на Андрю светнаха.
Щом излязоха, Хари изгуби самообладание.
– Ти спа ли с баща ми, Нанси?! – изкрещя той.
Нанси пребледня.
– Сине, не беше така… – опита се да се намеси Робърт.
– ДНК-то не лъже! – прекъсна го Хари. – Искам истината!
Нанси наведе поглед. Знаеше, че Хари има право на гнева си. И си спомни онази нощ, тринадесет години по-рано…
Бяха в Лас Вегас. Музиката гърмеше, Нанси се насочи към бара, когато я удари ароматът на скъп мъжки парфюм. Един посивял, с ясно изразени черти мъж ѝ се усмихваше.
– Мога ли да ви почерпя с питие?
Казваше се Робърт.
Целуваха се в асансьора. Сутринта се събуди в леглото му. Никога повече не искаше да го вижда. Но три седмици по-късно разбра: бременна е.
Не искаше да прекъсва бременността. Отчаяно търсеше опора. Тогава срещна Хари.
Една приятелка я убеди: легни с него. Няма да разбере. Детето има нужда от баща.
Нанси дълго се съпротивляваше. После отстъпи.
Хари скоро ѝ предложи брак. Когато я запозна с родителите си… Нанси разпозна Робърт.
Тайната се роди. И беше погребана.
В настоящето Хари крещеше:
– Как е възможно един лекар да ми каже, че синовете ми са ми братя?!
– Случи се във Вегас – въздъхна Робърт.
– Знаеше ли, че си бременна? – попита Хари.
Нанси кимна.
– Вкарала си ме в капан… и то не с моите деца!
Спорът ескалира. После от вратата се чу глас.
– Дядо ни е баща ли?
Момчетата бяха чули всичко.
Хари вече не можеше да лъже.
– Съжалявам – прошепна той.
