Пролетният дъжд падаше тихо, сякаш съжаляваше града.
Капки се стичаха по стъклото на гарата; хората бързаха, стискайки чантите си до гърдите си – всеки в своя свят, в собствения си тласък, в собствените си мисли.
На най-отдалечения перон, където влакът спираше само веднъж на ден, лежеше жена.
Бременна.
В старо палто със скъсан подгъв и мръсни маратонки. Под гърба ѝ имаше картонена кутия, под главата ѝ – чанта.
Наблизо стояха пластмасова бутилка с вода и стар шал, с който се опитваше да защити корема си от вятъра.
Казваше се Нора, но никой не го знаеше.
Всички просто минаваха.
Някои отвръщаха поглед, други ускоряваха крачка.
Тя не искаше пари. Само прошепна под носа си:
„Тихо, скъпа… всичко е наред… само още малко…“
Влакът се приближаваше – дълъг, бумтящ, с дъждовни капки, чупещи се в метала. В кабината машинистът Петър се наведе към прозореца. Забеляза силует.
Една жена, неподвижна, седеше на мокрия бетон, стискайки корема си с две ръце.
Той натисна спирачките и когато влакът спря, скочи навън.
„Хей!“, извика той, тичайки напред. „Зле ли се чувстваш?“
Нора вдигна поглед.
Бяха уморени, с червени жилки, но в тях все още блестеше живот.
„Добре съм… само малко уморена“, каза тя, опитвайки се да се усмихне.
Питър свали ръкавиците си и седна до нея.
Не знаеше какво да каже, а просто я погледна – мръсната ѝ коса, треперещите ѝ ръце, стомаха ѝ, който трепереше от студа.
И след това тръгна към влака.
Минута по-късно се върна с термос и чаша.
Наля ѝ горещ чай; пара се издигна във въздуха, смесвайки се с аромата на дъжд.
„Изпий това“, каза той тихо.
Тя взе чашата с две ръце и го погледна дълго.
„Мислех, че и ти ще минеш“, прошепна тя.
Питър кимна, след което свали якето си и го хвърли върху раменете ѝ.
Няколко минути по-късно останалата част от смяната излезе на перона – цялата смяна. Машинисти, придружители, кондуктори. Един донесе одеяло, друг сухи дрехи, някой друг хляб и банан, някой друг аптечка.
Пътниците стояха замръзнали на прозорците, гледайки как петима възрастни мъже и две жени стояха в дъжда, приютявайки бездомна жена, която за първи път от дълго време не трепереше.
Един от работниците протегна ръка:
„Хайде да влезем вътре, топло е.“
Тя започна да плаче. Не силно, само тихо.
Сълзите ѝ се смесиха с дъжда, а чаят в ръцете ѝ все още гореше.
На следващия ден я отведоха в приют. Питър я посещаваше всяка седмица. А когато Нора роди момче месец по-късно, тя го кръсти Лукас, на името на гарата, където някой за първи път спря за нея.
