Анна чакаше този ден с вълнение и тревога. Второто ехографско изследване — онова, на което можеш да видиш бебето, да чуеш сърцето му, да разбереш дали всичко е наред. Тя дълго избира лекар, записва се предварително, прочита стотици отзиви. Искаше всичко да е перфектно.
В кабинета миришеше на антисептик. Лекарят — мъж около петдесетте, спокоен, с мек глас — я помоли да легне на кушетката. Апаратът забръмча, студен гел докосна кожата ѝ. Анна гледаше екрана, затаила дъх.
— Ето главичката — каза тихо лекарят. — Ето ръчичките…
Той се усмихна, но внезапно замлъкна. Лицето му се промени. Намръщи се, приближи се до монитора и започна бавно да движи датчика.
— Всичко наред ли е? — попита Анна с треперещ глас.
Лекарят не отговори веднага. Натисна бутон, направи снимка, после още една.
— Кога за последно правихте ехограф? — попита тихо той.
— Преди три седмици. Всичко беше наред. Защо питате?
Той пое дълбоко въздух.
— Вижте тук, — каза, обръщайки се към нея. — Виждате ли това петно?
Анна кимна.
— Това не е едно сърце. Те са две.
Тя застина.
— Две?..
— Да, — усмихна се лекарят. — Очаквате близнаци. Просто едното бебе се беше скрило зад другото и преди не се е виждало.
Анна заплака. Не от страх — от щастие. А лекарят тихо избърса потта от челото си и се усмихна:
— Вие ме уплашихте повече, отколкото аз вас.
