Д-р Андрю Милър беше ветеринарен лекар в малко крайбрежно градче. Всички знаеха, че ако някой в района намери ранено животно, трябва да отиде да го види.
Една пролет някой му донесе бухал със счупено крило. Тя не можеше да лети, седеше тихо, само от време на време вдигаше очи.
Андрю се грижеше за нея почти месец. Хранеше я с пинсети, лекуваше раната ѝ и дори говореше с нея – сякаш беше човек. Когато се възстанови, ветеринарният лекар я заведе до края на гората и я пусна.
„Лети, малката. Всичко ще бъде наред“, каза той, усмихвайки се.
Мина една година.
Един слънчев ден Андрю поправяше оградата близо до клиниката си, когато изведнъж забеляза сянка, която прелиташе над главите му. Той погледна нагоре и не можа да повярва: това беше същият бухал. Кръжеше ниско над дърветата, сякаш го викаше да го последва.
Андрю грабна аптечката и я последва. Бухалът кацна на клон, изчака и отново полетя напред.
Няколкостотин метра по-нататък той чу тихо писък и видя кучето, заседнало в дере.
Животното беше уплашено и изтощено, но живо. Андрю внимателно го вдигна и го отнесе обратно. Бухалът седна на клона и го наблюдаваше, докато не изчезна зад завоя.
По-късно лекарят осъзна: без нея кучето нямаше да оцелее.
Понякога, когато излиза навън, бухал лети към него – каца на покрива на клиниката и тихо хука.
Сякаш проверява дали стар приятел е добре.
