Дъждът валеше от сутринта.
Капките се стичаха по стъклото на кафенето, където ухаеше на кафе, прясно изпечени сладкиши и мокра земя.
Емилия седеше до прозореца, облечена в светло палто, с чаша в ръка.
Отражението ѝ в стъклото изглеждаше уморено.
Тя чакаше Габриела.
Майката на Марк сама беше се обадила — „Трябва да поговорим.“
Когато Габриела влезе, всичко около тях някак утихна.
Елегантна, сдържана, с лека усмивка — както винаги, жена, на която ръцете не треперят, дори когато ранява.
— Как сте? Всичко по старому? — попита тя.
— Да, всичко е спокойно, — отвърна Емилия.
Говореха за дреболии, докато разговорът не пое познатия си път.
— Марк беше толкова спокоен с Клара… — каза Габриела, загледана през витрината.
— Тя знаеше кога да мълчи.
— А аз не знам ли? — усмихна се Емилия.
— Понякога прекалено се стараеш да си права, — прошепна свекървата.
Емилия остави чашата.
Навън дъждът валеше тихо, равномерно, подчертавайки тишината между тях.
— Знаете ли, — каза тя спокойно, — аз винаги съм се стараела. Дори когато ми казваха, че не съм достатъчна.
Габриела вдигна поглед.
— Но ако все още виждате идеал в нея — може би не подкрепяте нашия брак, а нуждата си да го контролирате.
Пауза.
Габриела не отговори.
Само дишането ѝ се промени.
Тя бавно сложи ръкавиците си, изправи се.
— Благодаря за кафето, — каза тихо.
— И за честността.
Тръгна си, без да погледне назад.
Вратата се затвори, а в залата нахлу ароматът на дъжд и мокра трева.
Емилия остана сама.
Допи чая си и погледна през прозореца — към терасата, където капките по листата блестяха като стъкло.
И за първи път от дълго време ѝ стана спокойно.
