Той го забеляза случайно — слаб, сив котарак, който седеше до входа и гледаше света с умората на стар човек.
Първо просто минаваше покрай него. После не издържа — купи мляко и парче риба, остави ги на тротоара.
Котът не дойде веднага, но после направи първа глътка и го погледна така, сякаш му благодари.
Оттогава мъжът го хранеше всеки ден.
Той живееше сам.
В апартамента миришеше на лекарства и спомени.
По стените — стари снимки, в душата — тишина.
Разговаряше само с кота, който го чакаше всяка сутрин.
— Знаеш ли, и аз някога чаках някого… Само че сега никой не идва.
Котът мигаше бавно, и това мълчание лекуваше.
Една сутрин котът не се появи.
Мъжът излезе, търси го, вика — нищо.
На следващия ден — пак.
Празнината в гърдите му стана тежка.
На третия ден го видя — от другата страна на улицата, до пейка.
Котът лежеше до краката на момиче, което плачеше, държейки каишка с етикет.
Той се приближи и чу:
— Пак си ходил при него, нали, момчето ми? При добрия човек… Винаги отиваше там, където някой те чака.
Мъжът не разбра веднага.
Момичето вдигна поглед и каза тихо:
— Това беше котката на баща ми. Той почина преди година. Но котката все бягаше тук… сякаш чувстваше, че тук има още една самота.
Той коленичи, погали животното и заплака.
И тогава разбра — понякога душите на онези, които сме изгубили, се връщат не да ни напомнят за болката, а за да съберат две самотни сърца.
