Снегът валеше трети ден подред.
Пътят към селото беше затрупан, връзка нямаше, а само вятърът гонеше бяла прах по полята.
Старото овчарско куче, Макс, вървеше отпред, пробивайки път с гърди.
От време на време се обръщаше — да провери дали човекът върви след него — и пак се губеше в преспите.
Стопанинът, Питър, дърпаше лопата — да разчисти пътя към склада.
Но изведнъж кучето спря.
Изправи уши, изръмжа тихо.
После рязко сви встрани и затича, лаейки.
— Макс! — извика Питър. — Назад!
Но той вече копаеше, отчаяно, хвърляйки сняг настрани.
След минута се показа нещо тъмно.
Първо парче плат, после — ръка.
Питър се втурна.
Кожата — синкава, пръстите вкочанени, но здраво стиснали нещо блестящо.
Пръстен.
Извади телефона — без сигнал.
Наведе се, изтърси снега и разбра: якето е военно.
На гърдите — избеляла нашивка с букви “R. D.”
Питър застина.
Тези инициали… той ги беше виждал.
Преди половин година — в списъка на изчезналите след лавината в планината.
Тогава и той беше сред доброволците.
А това момче, Роб Диксън, беше онзи, който му спаси живота — избутвайки го от снежната пропаст.
А после сам изчезна под снега.
Макс тихо изскимтя, допря муцуна до ръката.
Питър коленичи.
— Намери го… — прошепна. — Все пак го намери.
Той извади ножа, внимателно изряза снежната яма, сякаш освобождава спомен.
А на пръста на замръзналия герой все още блестеше пръстенът — брачният.
