Беше сив, дъждовен ден. Ръжеше и хората бързаха да се скрият под чадъри. Той вървеше бавно, държейки бастун, спирайки от време на време до витрините. Казваше се Едуард. Беше на седемдесет и осем години и, както обичаше да се шегува, „знаеше точно толкова за телефоните, колкото да се обади на лекаря и внучката си“. Но днес старото устройство най-накрая спря да работи, оставяйки го без друг избор, освен да отиде до магазина за телефони.
Когато влезе, в стаята миришеше на пластмаса, кафе и нови технологии. Зад щанда седеше млад продавач със слушалка в ухото си – от хората, които превключват между клиентите като между песни. Виждайки стареца, той остави таблета си и се усмихна учтиво:
„Как мога да ви помогна, господине?“
„Телефонът не работи“, отговори Едуард с уморена усмивка. „Вероятно е по-възрастен от вас.“
Младият мъж се засмя и се приближи. Вместо раздразнение или бързане, в погледа му имаше доброта. Той му помогна да избере обикновен смартфон, обясни как да го включи, как да осъществява повиквания и как да изпраща съобщения. Едуард слушаше и кимаше, но не разбираше половината думи. В един момент човекът предложи да запише всичко стъпка по стъпка. И наистина, той взе лист хартия и внимателно го написа на ръка:
„1. Натиснете бутона отстрани.
2. Плъзнете нагоре.
3. Намерете името.
4. Натиснете зеления бутон.“
След това добави:
„Ако нещо се обърка, обадете ми се. Наистина, обадете ми се. Ще помогна.“
Настроиха телефона заедно, сложиха си ярък тон на звънене и направиха снимка, „за да тестват камерата“. Едуард погледна снимката и изведнъж каза:
„Знаеш ли, не съм се снимал с никого от около двадесет години.“
Човекът се усмихна.
„Е, време е да го поправим.“
Оттогава нататък старецът ходеше до магазина веднъж седмично – не защото телефонът му беше счупен, а защото го чакаха. Един консултант веднъж казал на колегите си: „Понякога, за да продадеш телефон, е достатъчно просто да поговориш с човека.“
