Той живееше сам.
Малък апартамент на първия етаж, стари пердета, мирис на лекарства и хляб.
Всеки ден излизаше по едно и също време — да подиша, да поседи на пейката, да гледа децата как играят.
Съседите бяха свикнали с тихото му „Добър ден“ и бавните стъпки във вълнени пантофи.
Онази сутрин дворът беше пуст.
Суров вятър гонеше листата, а той вървеше бавно, подпирайки се на бастуна.
Изведнъж кракът му поддаде — и земята се плъзна под него.
Падна тежко, неловко, както падат само старците.
Дъхът му спря, сърцето се сви.
Опита се да извика, но гласът не излезе.
Навсякъде — тишина.
Само далеч — скърцане на люлка.
И тогава — лай.
Рязък, отчаян.
От ъгъла изскочи сиво куче — същото, което често стоеше до кофите.
Рошаво, с прегризано ухо, но с очи топли и човешки.
Мъжът понякога му хвърляше хляб и казваше:
— На, приятелю. Живей.
Кучето облизваше ръката му, буташе го с муцуна, лаеше още по-силно.
После хукна към пътя.
След минута се върна — след него тичаше момиче.
— Дядо! — извика тя. — Мамо, бързо!
Съседите излязоха.
Някой извика линейка, друг донесе вода.
Вдигнаха мъжа, седна, задиша по-леко.
Лекарят после каза: „Добре, че се е случило навреме — още малко и сърцето нямаше да издържи.“
Кучето стоеше до него, без да мръдне.
Когато го откараха, той вдигна ръка и прошепна:
— Благодаря ти… Джак.
Всички се спогледаха.
— Кого нарече?
— Джак… май така каза.
Момичето се намръщи:
— Но Джак е старото му куче. То умря преди три години…
Дворът притихна.
Сивото куче стоеше под дървото, после се обърна и тръгна към оградата.
А зад него проблесна слънчев лъч — тънка златна нишка, която изчезна във въздуха.
