Беше топъл ден в градския парк.
Деца гонеха гълъби, млади двойки се разхождаха по алеите, а възрастен мъж седеше на пейка под стар дъб с цигулка.
Той свиреше всеки ден, по едно и също време. Хората бяха свикнали с музиката му – лека, малко тъжна, но някак позната. Днес свиреше особено тихо. Звукът сякаш едва докосваше въздуха.
Мина мъж – Томас, бързащ за среща. Но изведнъж спря.
Мелодията удари право в сърцето му.
Той замръзна, след което направи няколко крачки по-близо и седна на пейката отсреща.
„Извинете…“ каза той, когато цигуларят свърши. „Откъде знаете тази мелодия?“
Възрастният мъж се усмихна.
„Не я знам. Просто свиря както чувствам.“
Томас поклати глава.
„Това не е просто музика. Това е нещо, което баща ми е композирал. Той почина преди двадесет години.“ Никой друг освен него не беше свирил тази мелодия.
Старецът сведе поглед и замълча за дълго време.
После тихо каза: „Баща ви… случайно ли се казваше Майкъл?“
Томас пребледня.
„Да… познавахте ли го?“
Старецът кимна.
„Свирих с него в оркестъра. Това беше последната ни репетиция. Той каза: „Ако си тръгна преди вас, нека тази мелодия живее.“
Томас избърса сълзите си и седна до него.
Дълго мълчаха и тогава старецът отново взе цигулката си.
Този път свиреше не за публика, а за приятел, който вече не беше с него.
Хората около него спряха, слушайки.
А Томас го погледна и си помисли, че понякога съдбата ни връща това, което сме загубили – не с думи, а със звуци.
