Слънцето вече залязваше, улиците се проточваха в дълги сенки.
Въздухът беше гъст, миришеше на нагрят асфалт, прах и нещо тревожно — като пред буря.
По двора, между обелени стени, вървеше момче на около шестнайсет.
В раницата — нищо особено, само слушалки и тетрадка, но вървеше бързо, сякаш усещаше стъпки зад себе си.
Обърна се — трима.
Същите, които се въртяха наоколо последните месеци.
Смях, празни погледи.
Погледнаха се и тръгнаха след него.
Момчето ускори крачка, но в уличката беше прекалено тихо, ехото издаваше страха му.
Зави зад ъгъла, където някога имаше стар магазин, а сега — само стени и ръждива ограда.
Там го настигнаха.
— Накъде бързаш, умнико? — каза единият, потупвайки го по рамото.
Опита се да мине, но ръце се впиха в раницата му.
— Без глупости, — изсмя се друг.
И тогава от сянката излезе жена.
Прегърбена, с побелели коси, вързани на кок, в старо палто.
Носеше торба с хляб, спря и ги погледна.
Не уплашено — внимателно, почти студено.
— Пуснете го, — каза спокойно.
Момчето не повярва на ушите си.
Един от тях се засмя.
— Коя си ти, бабо?
— Онази, която по-добре да не ядосвате, — отвърна тя без да повиши глас.
Всичко стана бързо.
Тя направи крачка напред, движенията ѝ бяха странно уверени — сякаш тялото помнеше как се защитава.
Един посегна да я отблъсне — но падна, като ударен от вятър.
Вторият отстъпи назад, държейки се за гърдите.
Третият изруга и избяга без да се обърне.
Момчето стоеше вцепенено.
Жената се изправи, оправи палтото и го погледна.
— Жив ли си?
Той кимна.
Тя леко се усмихна.
— Тогава върви си у дома. И не минавай вече оттук.
Искаше да каже нещо, но думите заседнаха.
Тя вече се отдалечаваше, подпирайки се на бастуна.
Торбата се полюляваше в ръката ѝ, а слънцето блестеше в сребристите ѝ коси.
По-късно ще научи, че е служила в санитарен батальон, минала през две войни и всеки ден храни уличните котки.
Но онази вечер просто я гледаше как си тръгва —
и за пръв път разбра, че героите могат да бъдат тихи.
