Беше обикновен ден на летището в Мюнхен.
Опашката на проверката вървеше бавно, хората прозяваха, слагаха куфарите си на лентата, проверяваха паспортите си. Всичко изглеждаше спокойно, докато към рамката не се приближи възрастна жена — ниска, сиво палто, прибран шал. В лицето ѝ имаше умора, но в очите — тиха доброта.
— Само храна за дъщеря ми, — каза тя тихо на английски с акцент, слагайки стария си куфар на лентата.
Когато куфарът минал през скенера, операторът се намръщил. Вътре се виждали линии — прекалено прави, прекалено равномерни. Това не били буркани. Офицерът спрял лентата. Формата била твърде симетрична, за да е просто храна.
Жената била помолена да изчака. Ръцете ѝ леко треперели, но гласът останал спокоен:
— Заклевам се, няма нищо забранено. Само храна.
Повикали старшия. Той се приближил и казал спокойно:
— Моля, отворете куфара.
Закопчалката щракнала. Капакът се вдигнал. Отгоре — пакети, хляб, буркани. Но под тях — плат, а под плата — нещо твърдо, увито в стар чаршаф.
Когато офицерът го повдигнал, в залата се чуло мълчаливо ахване. Това не било метал, не било оръжие.
Бил каменен фрагмент, с издълбани символи, потъмнял от времето.
Жената седнала на стол.
— Това е… съпругът ми, — прошепнала. — Беше археолог. Загина преди трийсет години на разкопки. Аз само връщам у дома това, което беше негово.
След проверката — никаква контрабанда, никакво нарушение. Само парче древен камък.
Преди да си тръгне, тя се обърнала към офицера и казала:
— Понякога нещата, които изглеждат подозрителни, просто пазят нечия любов.
Когато тя излязла, той още дълго гледал в екрана на скенера. Сега тази форма му изглеждала не страшна, а човешка.
