Кафенето беше почти празно. Есенна сутрин, аромат на прясно кафе и мокър асфалт зад прозореца.
Зад бара седеше млада сервитьорка — с телефон в ръка и уморен поглед. Тя бавно бършеше масите, превърташе екрана и въздишаше от скука.
Звънна звънчето на вратата, и влезе възрастна жена. Малка, приведена, с избелял шлифер и стар шал.
— Добро утро, — каза тихо тя. — Може ли просто да поседя малко?
Сервитьорката вдигна поглед, огледа я и студено отвърна:
— Ще поръчате нещо — тогава седнете. Тук не е благотворителност.
Жената се смути, погледна празните маси, после пак към момичето.
— Аз… просто нямам достатъчно пари. Вчера носих питки на момчетата от строежа, а днес… — тя млъкна. — Само малко да си почина.
Сервитьорката скръсти ръце и силно, така че всички да чуят, каза:
— Тук не храним без пари, бабо! Искате да си починете — отидете в парка!
Гласът ѝ отекна в залата. Двама клиенти се обърнаха. Жената наведе глава и тръгна към вратата.
— Извинете… — прошепна тя.
Но тогава от масата до прозореца стана мъж. Извади банкнота и спокойно каза:
— Донесете, моля, закуска и кафе за тази жена. Аз ще платя.
Сервитьорката се изчерви. Жената гледаше невярващо.
— Не мога да приема… — прошепна тя.
— Можете, — усмихна се той. — Вие някога спасихте брат ми.
Сервитьорката застина. Жената вдигна очи.
— Вашия брат?…
— Да. Работехте в болницата, когато той катастрофира. Останахте с него цяла нощ. Никога не забравих лицето ви.
Очите ѝ се насълзиха.
— Господи… колко години минаха…
— Сега е мой ред да помогна, — каза той.
И в кафенето настъпи тишина. Дори кафемашината сякаш замлъкна.
