Сутринта беше мрачна и нервна. Автобусът, както обикновено, беше препълнен: хората бързаха за работа, някои се държаха за перилата, други се ядосваха от тълпата и блъсканицата. Въздухът беше задушен, прозорците – замъглени.
Марина седна до прозореца, опитвайки се да се разсее с музика в слушалките. Но скоро напрежението беше прекъснато от силен глас.
„Младежо, отстъпи мястото си!“, възмути се възрастна жена, която стоеше до вратата и дишаше тежко.
Всички погледи се обърнаха към мъж на около четиридесет години, който седеше с изражението на човек, на когото нищо не му пука. Той се престори, че не чува, и погледна в телефона си.
„Казах: отстъпете!“, повтори жената, гласът й трепереше от възмущение.
Мъжът най-накрая вдигна глава:
„И аз съм уморен! Имам право да седя.“
В салона сякаш се разшумя. Някой подкрепи жената:
„Няма никакво възпитание!
В наше време не се правеше така!“
Други застанаха на страната на мъжа:
„Защо се заяждате с него? Може би има здравословни проблеми.
— Никой не е длъжен!
И ето че вече целият автобус се раздели на два лагера. Думите летяха една след друга. Млада жена в делови костюм се намеси:
— Виждате, че й е трудно да стои. Какво ви струва да й отстъпите мястото си?
Мъжът избухна:
— А вие какво, най-много ли ви трябва?! Занимавайте се с вашите си работи!
Напрежението нарастваше. Някой от пътниците извади телефона си, готов да заснеме скандала. Шофьорът хвърляше тревожни погледи в огледалото за задно виждане. Изглеждаше, че още малко и ще започне сбиване.
И тогава се чу тихий, но отчетлив глас:
— Татко… Самият ти каза, че трябва да отстъпваме на бабите… Защо не ставаш?
В салона настъпи мъртва тишина.
Мъжът замръзна. Синът му, кльощаво момче на около седем години с голям училищен раница, го гледаше с широко отворени очи. Възрастните думи на детето прозвучаха по-силно от всички викове.
Мъжът рязко отмести поглед, лицето му се зачерви. Той стана и, без да каже нито дума, отстъпи мястото си на старицата. Детето, доволно, стисна ръката му.
Автобусът потегли и хората пътуваха мълчаливо. Но тишината вече беше друга. Някои се усмихваха тайно, други скриваха погледа си. Всички разбираха: току-що се беше случило нещо важно.
