Слънцето стоеше високо, въздухът трепереше от жегата.
Лятото беше в разгара си — лениво, бавно, гъсто като мед.
Анна слагаше чайник, Мария се грижеше за цветята край оградата.
Всичко беше както винаги: пчелите жужаха, петелът кукуригаше в съседния двор, котката лежеше на перваза.
Само Бруно не дойде за закуска.
Обикновено беше първи — тичаше с тежки лапи, лаеше весело, очите му светеха от радост.
Но днес беше тихо. Прекалено тихо.
Анна си помисли, че спи някъде на сянка.
После чу звук — глух, дрезгав, като задавен дъх. Не лай. Не стенание. Нещо друго.
Анна замръзна.
Мария вдигна глава от цветята.
И двете разбраха — нещо не е наред.
— Бруно! — извика Анна.
Никакъв отговор.
Звукът се повтори. По-близо.
Все едно под земята нещо се движеше.
Погледнаха се.
Анна тръгна по пътеката, тревата стигаше до коленете ѝ.
Жегата беше тежка, въздухът трепереше.
Изведнъж тревата се раздвижи. Бавно. Тежко.
Мария застина до оградата.
Анна гледаше, невярваща.
Тревата се вълнуваше, сякаш под нея пълзеше нещо огромно.
— Мария… — прошепна тя.
И тогава се появи.
Дебело, блестящо на слънцето тяло.
Кожата като рисунка от метал и въглен.
Движението — плавно, но тежко.
Шумът — като шепот на земята.
Анна никога не бе виждала такава змия.
Това не беше просто животно.
Под нея нещо мърдаше. Нещо живо.
Анна извика, грабна старите гребла.
Мария измъкна метла.
И се хвърлиха напред. Без мисъл. Само със страх.
Греблата свистяха, змията шипеше, тревата се вдигаше като вълна.
Слънцето пареше очите им, но те не спираха.
Някой от съседите викаше,
но бабите не чуваха нищо.
Имаше само ужасът пред тях.
И тогава — движение.
Змията се извъртя, напрегната,
и изведнъж изхвърли нещо от устата си.
Двете извикаха.
На тревата лежеше Бруно —
мокър, омазан, но жив.
Очите му се отвориха, тихо изскимтя.
А тревата в далечината още дълго се клатеше —
сякаш нещо древно и гладно
се обръщаше дълбоко под земята.
