Слънцето стоеше високо, въздухът трептеше от жегата.
Лятото беше в разгара си — лениво, бавно, гъсто като мед.
Анна слагаше чайника, Мария се грижеше за цветята до оградата.
Всичко беше както винаги: пчелите жужаха, петелът пееше в съседния двор, котка лежеше на перваза.
Само Бруно не дойде за закуска.
Обикновено той пристигаше пръв — тежко тичайки по двора, с весел лай и глупава радост в очите.
Но днес беше тихо.
Прекалено тихо.
Първо Анна си помисли, че просто спи някъде на сянка, зад бараката.
Но после чу звук.
Тъп, дрезгав — сякаш някой се давеше.
Не лай. Не стон. Нещо друго.
Анна застина.
Мария вдигна глава от цветната леха.
И двете разбраха — нещо не е наред.
— Бруно! — извика Анна.
Никакъв отговор.
Звукът се повтори.
По-близо.
Като че ли нещо се движеше под земята.
Те се спогледаха.
Анна тръгна по пътеката, тревата ѝ стигаше до коленете.
Жегата беше гъста, въздухът трептеше, сякаш природата задържаше дъх.
И изведнъж тревата… се раздвижи.
Бавно. Тежко.
Мария застина до оградата.
Анна гледаше невярващо.
Тревата се движеше — сякаш нещо огромно пълзеше отдолу.
— Мария… — прошепна тя.
И в този миг от тревата се показа нещо.
Дебело, лъскаво на слънце тяло.
Кожа с шарка като от метал и въглен.
Движението — плавно, но тежко.
Студен дъх, като съскането на земята.
Двете жени замръзнаха.
Сърцето на Анна заби в гърлото ѝ.
Беше виждала змии преди, но не такива.
Това не беше просто животно — беше нещо друго.
Тялото се влачеше по тревата, а под него… нещо мърдаше.
Нещо, което се движеше отделно от змията.
Анна извика.
Грабна старите гребла до оградата.
Мария, без да каже дума, хвана метлата.
Те се втурнаха напред.
Без да мислят, без да разбират.
Само с отчаян страх, който не пита дали постъпваш правилно.
Викове, шум, удари.
Греблата удряха тревата, въздуха, хлъзгавата кожа.
Змията съскаше, извиваше се, опитваше да избяга.
Прах се вдигаше във въздуха.
Слънцето блестеше, ръцете им трепереха, но те не спираха.
Съсед надникна през портата, някой извика —
но бабите вече нищо не чуваха.
За тях в този момент съществуваше само едно —
тази трева, тази сянка, този ужас, който дишаше пред тях.
И изведнъж — движение.
Змията се извъртя, сякаш стегна пръстените си.
Отдолу се чу звук.
Дрезгав, накъсан.
Жив.
Анна отстъпи.
Мария сложи ръка на гърдите си.
Тялото на змията трепереше, сякаш вътре нещо биеше.
След миг тя се извърна.
Огромната глава се вдигна над тревата,
очи като капки тъмно масло проблеснаха на слънцето.
И от отворената паст — рязко, със сила — змията изхвърли нещо на земята.
Двете жени извикаха.
На тревата, в прахта, лежеше Бруно.
Техният любим пес.
Мокър, изтощен, целият в прах и трева.
От пастта на змията висеше тънка нишка слюнка, която блестеше на слънце.
След секунда — тя се плъзна назад, изчезвайки в тревата.
Бавно, сякаш се разтваряше в горещия въздух.
Анна се хвърли към кучето.
Бруно дишаше.
Тежко, дрезгаво, но дишаше.
Очите му се отвориха, тихо изскимтя, положи муцуната си в скута ѝ.
А в далечината, зад оградата,
тревата още дълго се люлееше —
сякаш под земята,
някъде в дълбочината,
нещо много древно и гладно
се обръщаше в бърлогата си.
