Той караше по междуградската магистрала.
Празен път, вечерно слънце в огледалото.
Радиото свиреше тихо, въздухът миришеше на бензин и пролет.
Всичко беше спокойно — докато отпред не се появи гъст дим.
Първо реши, че горят треви.
Но щом се приближи, видя: гори кола.
Стоеше напречно на банкета, предницата в пламъци, огън избухваше изпод капака.
Вътре — затъмнени стъкла, черен дим и някаква сянка, която още се движеше.
Той натисна спирачките.
Миг тишина.
Само съскане на огъня и далечен шум от пътя.
Колите минаваха, някои забавяха, други снимаха.
Никой не спираше.
Той изскочи от колата, грабна пожарогасителя.
Въздухът беше горещ, задушаващ.
Дръпна дръжката — заключено.
Отвътре някой удряше по стъклото.
Сърцето му се сви.
— Дръж се! — извика. — Сега!
Но човекът вътре едва мърдаше.
Отстъпи, замахна с пожарогасителя.
Удар. Втори. Трети.
Стъклото се пръсна с трясък.
Въздух и пламъци се смесиха.
Той подаде ръка.
— Хайде! Хвани се!
Мъжът се изниза, падна на земята.
Той го издърпа зад мантинелата, където още можеше да се диша.
Зад тях — рев на пламъци, взрив, светлина.
Топлина като удар.
Мъжът кашляше, жив.
Той гледаше ръцете си — в кръв и сажди.
Пристигнаха хора, линейки.
Той стоеше настрана, мълчалив.
Шофьор на камион го потупа по рамото:
— Можеше и да не успееш.
Той отвърна тихо:
— А ако не бях… той нямаше никакъв шанс.
Пътят отново зашумя.
А зад мантинелата двама души седяха в мълчание — гледайки как един живот угасва, а друг започва.
