Денят беше топъл и тих.
Съседите седяха по пейките, някой косеше тревата, а старият господин Хансен стоеше до оградата и гледаше земята замислено.
Когато до него прибягаха местните момчета — Ерик, Том и Джейми — той каза:
— Момчета, искате ли да изкарате някой лев? Помогнете ми да изкопаем дупка. Ще посадя дърво — нека расте, ще дава сянка и на вашите деца.
Те се съгласиха с радост. Взеха лопатите, започнаха да копаят. Земята беше влажна и мека след дъжда. Смях, разговори — всичко беше спокойно.
Но след половин час лопатата на Ерик удари нещо твърдо.
Тъп, метален звук.
— Господин Хансен, тук има нещо! — извика той.
Старецът се приближи, погледна и изведнъж пребледня.
Ръцете му потрепериха, очите се замъглиха. Той бавно коленичи и започна да разравя земята.
Под глината се показа метална кутия — стара, ръждясала, но явно внимателно заровена.
— Какво е това? — попита Том.
Хансен дълго мълча. После тихо каза:
— Мислех, че никога няма да я намерят…
Извади нож, подпря ключалката. Щракване — и капакът се отвори с хрип.
Вътре — купчина писма, пожълтели от времето, вързани с връв, и малка дървена кутийка.
На капака беше издълбано име: Луиза.
Момчетата се спогледаха.
Старецът седна на земята, държейки кутийката.
— Това беше… отдавна, — прошепна той. — Тя живееше тук преди войната. Бяхме деца. Обещах ѝ, че ще пазя писмата и няма да ги покажа, докато съм жив. Тогава ми се струваше правилно… после вече беше късно.
Той отвори кутийката.
Вътре — снимка: млада жена с бяла яка и момче до нея — същите очи, същата усмивка като младия Хансен.
Настъпи тишина. Само люлка изскърца отвъд оградата.
Старецът ги погледна:
— Е, сега и вие знаете.
Той внимателно върна кутията, покри я с пръст.
— Ще засадим дървото тук, — каза. — Нека расте. Нека помни това, което хората се опитват да забравят.
Няколко дни по-късно от земята изникна зелен кълн — сякаш заедно с него израстваше история, твърде тежка, за да я носи един човек.
