Празникът вървеше вече няколко часа. Музика, смях, звън на чаши.
Харолд седеше малко встрани, до прозореца. На сакото му имаше бяла роза, ръката му трепереше, когато вдигаше чашата. Не знаеше чий е празникът, не разпознаваше лицата, не разбираше защо всички са толкова красиви и щастливи.
Но усещаше — денят е важен.
Понякога някой се приближаваше, казваше нещо нежно, докосваше рамото му. Той кимаше, усмихваше се, но вътре беше празно — като стая, в която отдавна никой не живее.
На сцената стоеше млада жена в бяла рокля. Косата ѝ блестеше като слънце, ръцете ѝ трепереха. Говореше за любовта, за дома, за семейството.
Харолд гледаше и си мислеше: колко е красива.
Когато при него дойде жена на средна възраст и прошепна:
— Татко, това е Ели. Твоята внучка. Днес се омъжва,
той се усмихна учтиво, сякаш това име нищо не означаваше.
— Ели… Какво красиво име.
Погледна пак през прозореца. Навън — светлини, смях, аромат на жасмин. Всичко беше размазано.
Чуваше музиката, но не разбираше смисъла. Светът беше като стара снимка с изтрити лица.
После започнаха танците. Хората се въртяха, някои се смееха, други плачеха. Ели мина покрай него, спря се.
Коленичи до него, хвана ръката му.
— Благодаря, че дойде, дядо.
Той я погледна.
— Не съм сигурен… че трябва да съм тук — каза тихо.
— Трябва, — усмихна се тя. — Винаги си бил с мен.
Гласът ѝ беше мек, познат. Като мелодия от друго време.
И изведнъж — като светкавица — той си спомни:
мокър сняг, малки ръкавички, момиченце, което тича и се смее: „По-бързо, дядо! Аз първа до къщи!“
Топлина. Смях. Светлина.
Погледна отново Ели — този път истински.
— Ели… малката ми. —
Очите му проблеснаха. — Пораснала си.
Тя не каза нищо. Просто притисна бузата си до него.
След минута той пак извърна поглед. Паметта му отново започна да се изплъзва — бързо, като вода между пръстите.
Но този миг му беше достатъчен.
Запомни — бялата рокля, светлината и гласа ѝ, който звучеше така, сякаш го вика у дома.
