Тя не искаше да отиде на погребението на бившия си съпруг — „не искам да гледам това лицемерие“.
Но все пак отиде — заради миналото. След това секретарят му ѝ подаде плик, който промени всичко.
Дъждът валеше от сутринта — сив, безкраен, тежък.
Ема стоеше до прозореца, държейки черна рокля.
На масата лежеше покана за погребението на мъжа, когото някога бе обичала повече от живота.
„Бивш съпруг“, пишеше в писмото. Думи, които още боляха.
Тя не искаше да отиде.
Не защото го мразеше, а защото знаеше — там ще са всички: колеги, приятели, роднини.
Хората, които му се усмихваха, но зад гърба му рушаха всичко.
Онези, които казваха: „Тя е просто сянка до него.“
Онези, които се радваха, когато бракът им се разпадна.
Но споменът беше по-силен от обидата.
Тя все пак облече палтото си, взе чадъра и излезе.
Гробището беше море от чадъри.
Хората шепнеха, гледаха.
Ема стоеше настрана, не се приближаваше до ковчега.
Не плачеше — просто гледаше мократа земя и венците с мъртви надписи.
Изведнъж до нея се приближи мъж на около петдесет години, в тъмен костюм, с бледо лице.
— Вие ли сте Ема Браун? — попита той.
Тя кимна.
— Аз бях негов секретар. Той ми каза да ви предам това.
Мъжът извади от вътрешния си джоб плътен плик, леко смачкан, но внимателно запечатан.
— Каза: „Ако не успея, тя трябва да знае.“
Ема застина.
На плика — името ѝ, изписано с неговия почерк. Сърцето ѝ заби по-силно.
Да го отвори ли? Да почака ли?
Секретарят добави тихо:
— Той го написа два дни преди… края. На никого друг не остави нищо. Само на вас.
Ема седна на пейката, стискайки плика, сякаш е жив.
Хората около нея се разотиваха.
Тя не чуваше нищо. Само ударите на сърцето си и хартията в ръцете.
Когато най-накрая го отвори, вятърът изтръгна един лист и го отнесе към гроба.
На другия, който остана в ръцете ѝ, имаше само няколко реда:
„Ти беше права. Всичко, което търсех, беше в теб.
Прости ми, че разбрах твърде късно.
Но ако четеш това, знай — поправих всичко.“
Под подписа — печат на адвокат.
А под писмото — документ. Домът, който някога беше техен. Сега — неин.
Ема седеше дълго.
Дъждът се усилваше.
Някой ѝ подаде чадър, но тя не усещаше нито студа, нито вятъра.
Само странното усещане, че някой най-сетне е пуснал ръката ѝ — и ѝ е дал да започне отново.
