Валеше отпи от сутринтите – не обилно, но упорито. Беше тихо, тихо, нещо неизразимо.
Марта се изправя срещу гледача, държавката е стара и ето, това чудо някак си се разбира от него, така или иначе, дори повече, сложи го и го изсипи.
Чайникът ври в кухнята, часовникът тиктака много трудно. Хижата се взира в големия, студено е и чуждо – отдавна е тук, а аз съм празна.
На вратата се чука.
„Мамо, готова ли си?“ Софи стои на портата, облечена в пухкав як и с мека усмивка.
„Да“, разубеждават Марта, задници. „Същото пушено палто.“
Няма да пиете никъде. Не търсете извинение.
Колата миришеше на кафе и скреж. Все още летеше бързо.
Караха мълчи. Радио шепот ново, вали сняг по стъклото, хумите Хрушчов по снега. От време на време Софи я поглеждаше за кратко, Майк Си, но ти седеше там, стискаше чантата си в скута си, сякаш в нея, всичко остана от стомаха ѝ – паспорт, лекарство и стар фотоалбум.
„Удобно ли ти е?“, попита Софи.
„Да“, тихо разубеди Марта.
И тогава отново настъпи тишина.
Пие вода от града. Осъдете лампата, оставете я обратно, убийте оредята. Марта наблюдаваше честно преза на гледача – полета, планината, и от време на време проблясваше твоят бележник.
„Къща за растежа на хора“, моля те. „Сигурно е красиво там. Всичко е чисто. Тихо. Хора като мен.“
И знаеш ли, не е всичко твоят страх – просто е по-трудно от живота, смисълът на дълга, можеш да го направиш без Бог.
Софи се забавлява, вървейки по ритъма и разчитайки на тясното място, където снегът лежи върху леглото на госта.
„Просто е твърде малко“, Казая.
Марта кимна. Прости ми и варосай горната част на рамката върху чантата.
Когато колатата е скрита, навсякъде цари тишина.
Пред теб е колиба. Не болница. Малка, с веранда и гирлянди на прозорцита.
Дим се веше от комин, а на перваза на гледача се виждаха глинени садове.
„Къде се смееш?“ Попита Марта, невярвайки на очите си.
Софи, излез и отвори портата.
„Помниш ли какво ми каза за колибите, в който случай ме обиди?“ каза ча. „Възнамерявам.“
Марта е замръзнала. „Възнамерявам ли?“
„Да. Беше е направено. Купих го и го реставрирах. За нас.“
Марта посочи рибарката напред. Сняг хрущеше под краката.
Погледна извивката на верандата, порт старата, парапета и знаеше, че това не е просто колиба. Това е завършено. Светът се издува върху дървото и розите – разбери как са се превърнали в гледач и кой е станал дете.
Софи, приближи я и нежно я прегърни.
„Мислех, какво търси и седи там, нещо се обърка. Не насред неизвестното. От мен.“
Марта, не разубеждавай Веднаг.
След това тя се ухили – изтощена, но искрена.
„Мислех, защо ме водиш в къщата на стареца.“
Софи започна да се смее тихо, почти шепот.
„Не, мамо. Само тези кара кам вкащи.“
