Тя се връщаше у дома след почивка. Една седмица на слънце беше отлетяла: морето, шумът на вълните, ароматът на кокос върху кожата ѝ. По време на прекачването се случи нещо неочаквано – авиокомпанията загуби куфара ѝ.
Без рокли, без обувки, нищо. Само плажен гащеризон върху банския.
„Най-важното е просто да стигнем до там“, помисли си тя.
Когато обявиха качването, тя се усмихна. Но веднага щом стъпи в самолета, усети как всичко се променя. Пътниците се обърнаха, някои се подсмихнаха, други прошепнаха на съседите си. Минута по-късно се приближи стюард – висок, учтив, но с леден поглед.
„Извинете, госпожо“, каза той. „Не можете да летите облечена така. Противоположно е на дрескода.“
Тя беше объркана.
„Багажът ми беше изгубен. Не беше умишлено. Просто искам да се прибера.“
Но никой не го интересуваше. Гласове вече се чуваха зад нея:
„Точно така, така трябва да бъде.“ „Намерихме модерен плаж.“
Минута по-късно я помолиха да напусне самолета.
Тя тръгна по пътеката, усещайки погледите като ножове.
В чакалнята седна до прозореца и се опита да се обади на обслужване на клиенти. Ръцете ѝ трепереха. Чувстваше се празна. Но изведнъж нещо я накара да погледне нагоре.
Същият самолет, от който я бяха изхвърлили, вече се движеше към пистата.
Отначало всичко беше спокойно, после… нещо проблесна под крилото.
Тънка линия дим. После още една.
Тя се притисна към стъклото, не вярвайки на очите си.
„Чакай… това не може да бъде…“, прошепна тя.
Скочи и се втурна към гишето.
„Спри!“, изкрещя тя. „Спри този самолет! Изпод крилото излиза дим!“
Пазачът вдигна ръка:
„Госпожице, моля, успокойте се…“
Но тогава в терминала се чу аларма. Таблото светна: излитането е отменено.
Високоговорителите обявиха: „Техническа неизправност. Евакуация на екипажа.“
Двадесет минути по-късно десетки хора стояха на перона. Пилоти, стюардеси, пътници. Капитанът се приближи пръв до нея.
„Забелязахте ли това?“, попита той.
Тя кимна, все още треперейки.
Той я погледна с искрено удивление.
„Ако не бяхте изкрещяли, нямаше да излетим. А по време на изкачване горивото можеше да се възпламени.“
Тя стоеше на слънце, боса, с мокра коса и облечена в същите плажни дрехи, заради които я изгониха. Около нея бяха същите лица, които само преди миг се бяха обърнали.
Сега я гледаха по различен начин. Безмълвно.
И изведнъж всичко стана ясно: понякога срамът, който те изхвърля от салона, е единственото нещо, което спасява всички останали.
