Помня този ден — ясен, почти безветрен, с мирис на пресен хляб от близката пекарна.
Слънцето проникваше през витрините на супермаркета, отразявайки се по лъскавия под, където колелата на количката ѝ оставяха едва видими следи.
Анна винаги се усмихваше на касиерките, дори когато не я забелязваха.
Живееше сама, а този магазин беше за нея като кратко пътуване в света на живите.
Този ден купи само няколко неща — мляко, ябълки и пакет храна за котката.
Стоях зад нея на опашката и видях как сръчно допря телефона до терминала, как благодари на продавачката.
И изведнъж — сигнал.
Охранителят, млад мъж в униформа, пристъпи към нея и каза нещо.
Не чух, но усмивката ѝ изчезна веднага.
— Забравихте да платите шоколада, — каза той.
— Какъв шоколад? — попита тя объркано.
Тогава той извади от чантата ѝ шоколад — внимателно опакован, неразпечатан.
Анна пребледня.
— Това не е мое. Не съм го вземала.
Хората около нея замръзнаха.
Някой прошепна: „Всички така казват.“
Касиерката се обърна, преструвайки се, че проверява касовата бележка.
Видях как охранителят извика управителя, в погледите им нямаше злоба — само навик.
За тях тя вече беше виновна.
Анна се опитваше да обясни, че някой може би е пъхнал шоколада в чантата ѝ, докато е взимала стока от долния рафт.
Но думите ѝ се губеха — никой не слушаше.
Трепереше, държейки се за колелата, сякаш се опитваше да запази равновесие в свят, където то е изчезнало.
Полицията дойде бързо.
Двама униформени, кратки въпроси, студен поглед.
Не викаха, но гласовете им казваха: „Всичко ни е ясно.“
Тя плачеше тихо, сякаш се извиняваше, че съществува.
Видях я, докато я изкарваха през залата.
Хората се отдръпваха, като от нещо неприятно.
Тя гледаше напред — спокойно, с уморено достойнство.
И чак когато колелата минаха покрай мен, видях на пода лъскава опаковка — същия шоколад, търкалящ се под рафта.
Вдигнах го.
Но когато се обърнах — Анна вече я нямаше.
