Тя стоеше пред входа на супермаркета, загърната в шал, избелял до цвета на мъгла.
Вятърът й изтръгваше пластмасовата чашка, шумолеше найлона, гонеше прах по тротоара.
Жена минаваше покрай нея с торба мляко и хляб, когато чу тих глас:
— Ще помогнете ли с малко стотинки, моля?
Тя спря, без да разбере защо сърцето ѝ трепна.
Гласът беше познат — уморен, но нежен, сякаш от детството.
Погледна по-внимателно: тънки пръсти, треперещи устни, очи сиви като дъжд.
И изведнъж светът около нея спря.
Пред нея не стоеше непозната.
Стоеше нейната стара приятелка от училище — онази, която винаги се смееше най-силно, пееше на тържествата, пишеше стихове в тетрадки на квадратчета.
Момичето, което мечтаеше да стане актриса, да замине за столицата, да живее под прожекторите.
Сега имаше напукани ръце и поглед, в който се криеха студ, срам и някаква тиха надежда.
Жената не знаеше какво да каже.
Приближи се, свали ръкавицата си и докосна пръстите ѝ.
— Ти си… прошепна.
Приятелката кимна и се усмихна едва-едва, сякаш се извинява.
Стояха мълчаливо, докато покрай тях минаваха хора, коли, вятър.
Времето сякаш се беше разтворило.
Ухаеше на хляб и влага, светлината пробиваше облаците и озаряваше лицата им.
Жената ѝ подаде торбата с храна и няколко банкноти, но тя отказа.
— Не за това съм тук, каза тихо. Исках само някой да ме познае. Поне веднъж.
Тя се обърна и си тръгна, разтваряйки се в сивия въздух.
А жената остана така — с торбата, с тишината и буца в гърлото.
Снегът започна да пада меко, почти безтегловно.
И в този снеговалеж, в шума на улицата и светлината на фенерите имаше нещо безкрайно живо — и страшно човешко.
