Когато самолетът от Прага кацна в Лион, терминалът беше препълнен — викове на деца, шум от куфари, съобщения на три езика. Елиз стоеше до багажната лента, уморена след нощния полет. Нейният куфар беше обикновен — сив, със син етикет и следи от стари лепенки. Когато лентата се забави, тя видя същия, грабна го и побърза към изхода.
У дома, когато го отвори, разбра, че вътре няма нейните вещи.
Вместо пуловер и фотоапарат имаше грижливо сгънати мъжки ризи, книга на италиански и кутия с надпис „Non aprire“ — „Не отваряй“.
Тя се поколеба за миг, после внимателно повдигна капака.
Вътре — стари писма, вързани с канап, и снимка на жена с дете. На гърба — надпис: „Париж, 1984.“
Под него — кратка бележка:
„Винаги вярвах, че един ден ще го получиш.“
Елиз не можа просто да го върне обратно. Намери етикет с име — Lorenzi, M. — и се обади в авиокомпанията.
След няколко часа ѝ дадоха номер.
Тя набра — мъжът отговори веднага. Гласът му беше спокоен, но треперещ.
— Извинете… мисля, че съм взела вашия куфар, — каза тя.
— Ако сте намерили кутията… — прекъсна я той. — Значи съдбата реши да напомни.
Те се срещнаха в кафене до гарата.
Когато той пристигна, държеше стара снимка — същата жена, същото дете. Разказа, че майка му пазела тези писма цял живот, а куфарът бил последният ѝ подарък преди да почине.
Елиз му върна кутията. Той ѝ благодари, и настъпи тишина — не неловка, а топла, човешка.
Когато тя се прибра, на телефона ѝ светна съобщение:
„Благодаря. Благодарение на вас си спомних, че паметта има глас.“
