Автобусът беше претъпкан. Беше вечерният пиков час и хората бяха уморени и раздразнени. Някои носеха чанти, други носеха телефони, а трети просто се опитваха да не стъпват на пръстите на другите. Анна, която бързаше да се прибере от работа, най-накрая се вмъкна вътре, хвана се за парапета и мислено брои спирките, докато се прибере.
Няколко минути по-късно автобусът се раздвижи, вратите се отвориха и вътре влезе възрастна жена. Сива коса, облечена в спретнато палто и носеща чанта, тя изглеждаше уморена, но се държеше изправена и достойно. Хората около нея се престориха, че не забелязват – класическо вечерно пътуване до работа.
Ана въздъхна и се изправи.
„Моля, седнете“, каза тя, предлагайки си мястото.
Жената се усмихна благодарно, седна и след минута тихо каза:
„Благодаря ви, напомнихте ми за едно момиче… Тя също ми предложи мястото си преди много години. Само че тогава бях съвсем различна от това, което съм сега.“
Ана се усмихна, но дълбоко в себе си изпита странно чувство – сякаш тази фраза означаваше нещо.
„Наистина ли?“ — попита тя, без да крие любопитството си.
По-възрастната жена кимна.
„Да. Тогава бях в същия автобус. Просто плачех. Изгубих портфейла си и не знаех как да се прибера. И едно момиче, младо, просто дойде, седна до мен, даде ми малко пари и каза: „Добротата се връща.“
Ана почувства топлина в гърдите си. Спомни си: онази сутрин, същият автобус, същата жена. Тогава беше само на двадесет и две години и всъщност беше помогнала на възрастната пътничка, без да очаква нищо в замяна.
Погледна жената до себе си — същата поза, същият поглед. И в този момент се усмихна и добави:
„А сега добротата се завърна отново.“
На следващата спирка автобусът забави ход. Ана помогна на жената да слезе и тя леко докосна ръката ѝ, преди да тръгне. „Благодаря ви отново. Не можете дори да си представите как понякога едно просто място може да възстанови вярата ви в хората.“
След като вратите се затвориха, Анна се взираше през прозореца за дълъг миг, мислейки си колко неусетно животът връща това, което сме дали на другите.
