Лена вече почти беше стигнала до летището, когато осъзна, че е забравила чантата си в хотела.
Малка бежова — козметика, документи, малко пари. Нищо важно, освен плика — писмо от покойната ѝ майка, което винаги носеше със себе си.
— Обратно, — каза тя на шофьора. — Трябва да се върна.
Двайсет минути по-късно отново влезе във фоайето.
Рецепционистът се изненада, но не попита нищо. Тя знаеше номера на стаята и тръгна нагоре.
Коридорът беше тих. Стая 214.
Вратата — леко открехната.
Лена почука.
— Извинете, забравих чантата си…
Отговор нямаше. Тя бутна вратата.
В стаята стоеше камериерка — млада жена в униформа, с отворената чанта на леглото. В ръцете ѝ — червилото на Лена и картата за достъп.
Камериерката се обърна рязко, пребледня.
— Аз… само проверявах дали не сте забравили нещо, — промълви тя, прибирайки бързо ципа.
Но Лена видя плика, който стърчеше от вътрешния джоб.
— И това ли проверявахте? — попита тихо.
Жената наведе поглед.
— Простете. Не исках да крада. Просто… исках да прочета.
— Да прочетете? Това е писмо. От майка ми.
Мълчание. После камериерката въздъхна:
— Намерих същия плик. Миналата година. След смъртта на моята майка. Същият почерк. Същият подпис. „За Лена. Не отваряй, докато не разбереш.“
Мислех, че е грешка. А после видях името ви в списъка за почистване. Същото име.
Лена не каза нищо. Взе плика, седна на леглото и го отвори — за първи път от години.
Вътре имаше бележка:
„Ще я срещнеш. И тогава всичко ще си дойде на мястото.“
Тя погледна жената.
В ръцете ѝ имаше същия плик.
