Движението беше спряло. Вечерният град бръмчеше, колите биеха клаксони, някои бързаха да се приберат, други преглеждаха телефоните си, чакайки да светне зелено. На пешеходната пътека стоеше жена – около тридесет и пет годишна, държейки букет от диви цветя. Изглеждаше като обикновен минувач, но нещо в погледа ѝ беше странно: гледаше не към светофара, а към отсрещната страна на пътя.
Минувачите едва я забелязваха, докато изведнъж тя не покри лицето си с ръце и не започна да плаче. Тихо, беззвучно, но отчаяно. Хората започнаха да се обръщат. Един мъж, стоящ наблизо, попита неловко: „Чувствате ли се зле? Имате ли нужда от помощ?“
Тя поклати глава, но след малко каза: „Не, просто… идвам тук за първи път от десет години.“
Той беше изненадан. Жената избърса очите си и посочи малък ъгъл отсреща, където под дърво стоеше сив бетонен пиедестал. Почти незабележим сред билбордовете. „Преди десет години тук стана инцидент“, каза тя тихо. „Брат ми пресичаше улицата, а аз стоях тук, от тази страна. Тогава също държах букет. За него.“
Мъжът погледна надолу. Коли минаваха, хората ходеха, светофарите се сменяха, а тя все още стоеше там, без да пресича.
„Купувам едни и същи цветя всяка година“, добави тя. „Но едва днес се осмелих да дойда тук отново.“
Светофарът светна зелено. Мъжът не помръдна. Той просто свали шапката си, леко наведе глава и каза: „Тогава нека пресечем заедно.“
Те стъпиха на пешеходната пътека – тя с букета, той до нея, мълчаливо. И когато стигнаха до другата страна, жената положи цветята в подножието на едно старо дърво и се усмихна за първи път от дълго време.
