Тази история показва как изоставянето може да разруши семействата до невъзможност за възстановяване. Никълъс, който е оставил дъщеря си Пейдж и майка си Дорис, за да започне нов живот с втората си съпруга, е вярвал, че може да се върне след десетилетие и да бъде приет, сякаш нищо не се е променило. Въпреки това отсъствието му, белязано от липсата на грижи за Пейдж, оставя дълбоки емоционални белези.
Дорис, която вече е отгледала Николас сама, се оказва, че в 60-те си години отново се заема да се грижи за Пейдж, след като Николас изчезва. Въпреки възрастта си, тя дава на Пейдж любовта и стабилността, които баща ѝ никога не е давал. С течение на времето Пейдж процъфтява, омъжва се и осигурява на Дорис комфортен живот в замяна на нейната непоколебима подкрепа.
Когато Никълъс се появява отново, търсейки прошка и финансова помощ, Пейдж и Дорис остават спокойни. Спокойният отказ на Пейдж да се помири с баща си, предлагайки помощ само заради баба си, показва, че макар времето да може да притъпи болката, то не може да поправи щетите, причинени от изоставянето.
Никълъс, хванат в капана на собствената си скръб и егоцентризъм, не успява да види вредата, която е нанесъл с избора си.
Неспособността му да поеме отговорност, обвинявайки вместо това втората си съпруга Дона, разкрива липсата му на зрялост и съпричастност. В крайна сметка Пейдж и Дорис продължават напред, оставяйки Никълъс извън живота, който някога е отхвърлил.
Тази история ни напомня, че любовта в семействата трябва да се подхранва внимателно. Пренебрегването на тези, които разчитат на вас, може да доведе до рани, твърде дълбоки, за да бъдат излекувани, независимо колко съжаление може да последва.
