Това се случи в началото на есента, в Пиренеите.
Трима туристи — Анна, Мигел и Томас — тръгнаха по стар планински маршрут, който някога използвали дървосекачи.
Времето беше ясно, но студено, въздухът — кристален, миришещ на бор и сняг.
Пътеката водеше нагоре през каньон, в който отдавна не живееше никой.
На картата имаше отбелязан стар лагер, и приятелите решиха да спрат там за почивка.
След около три часа изкачване забелязаха нещо бяло край пътя.
Първо си помислиха, че е парче пластмаса или палатка.
Но когато се приближиха, видяха — това беше фургон.
Бял, стар, леко смачкан, с лющеща се боя.
По гумите — кал и листа, по покрива — сняг, сякаш стоеше там от месеци.
Но едно нещо беше странно — от ауспуха излизаше тънка струйка дим.
Мигел пръв се приближи и почука на вратата. Нямаше отговор.
Дръпна внимателно дръжката — и вратата се отвори.
Вътре беше топло.
В ъгъла гореше малка печка, въглените пукаха.
На импровизирана маса стоеше метална чаша, от която се издигаше пара.
Миризмата на чай и дим се смесваше със студа отвън.
На пода — разтворен спален чувал, сякаш някой току-що е станал.
До него — фенер, телефон без обхват и стар термос.
Никакви следи от борба, никаква паника — само усещането, че човекът е „излязъл за минута“… и не се е върнал.
Томас излезе навън и обиколи фургона.
Следи нямаше — освен техните собствени.
Анна провери телефона — сигналът беше изчезнал.
— Може би е спасител или лесник? — предположи тя.
Но фургонът очевидно беше личен — вътре имаше снимка на жена с дете, стар тефтер и последен надпис:
„Отидох да търся помощ. Ще се върна вечерта.“
Записът беше от преди четири дни.
Туристите извикаха спасители чрез сателитен предавател.
По-късно стана ясно, че фургонът е на мъж от съседната долина, изгубен след буря.
Тялото му било намерено на следващия ден, на километър от лагера.
Фургонът по-късно бил свален от планината — вътре всичко останало непокътнато.
На масата все още стояла същата чаша, с изсъхнал след от чай по ръба.
