Асансьорът в стария търговски център работеше, както и самата сграда — едва-едва.
От тавана падаше мазилка, лампите примигваха, а от високоговорителите се чуваше шипенето на старо радио.
Никой вече не обръщаше внимание.
Анна натисна бутона на петия етаж и се облегна на стената, изтощена.
След дълъг ден искаше само да се прибере у дома.
Отдолу се чу трясък — металът изскърца жално, но вратите все пак се отвориха.
От асансьора излезе мъж — висок, с палто и чанта през рамо.
Той се усмихна машинално и любезно задържа вратата:
— Заповядайте.
Анна направи крачка напред — и в същия миг всичко се случи едновременно.
От тавана се чу силен трясък, бетонът застена, въздухът потрепери.
Мъжът се хвърли към нея, хвана я за раменете и я бутна рязко встрани.
След секунда асансьорът пропадна надолу.
Метален вой, прах, ехото от удар.
Той успя.
Двамата лежаха на пода, задъхани от страх.
Анна трепереше, не можеше да изрече нито дума.
Мъжът се изправи, помогна ѝ да стане, погледът му бе уморен, но спокоен.
— Всичко… всичко е наред — каза тихо.
Той извади носна кърпичка и ѝ я подаде.
По плата имаше засъхнали петна боя.
Анна ги позна — същите като на стената на старата ѝ стълбищна клетка.
— Познаваме ли се? — попита тя.
Той се усмихна едва забележимо.
— Някога… Ремонтирах ви вратата.
Тя искаше да каже нещо, но той вече си тръгваше.
По-късно, когато спасителите и полицията пристигнаха, записът от охранителната камера обиколи новините.
На кадъра — моментът, в който мъжът бута жената извън зоната на падането.
После — облак прах и тъмнина.
Никой така и не разбра кой е бил той.
Не намериха документи.
Само кърпичка с боя — внимателно сгъната до стената, там, където е стоял.
