Опашката в супермаркета се влачеше бавно. Хората бяха изморени — някой мърмореше, друг гледаше телефона си. Касиерката — млада, с ярко червило и раздразнен тон — минаваше покупките бързо, почти ги хвърляше през скенера. Вечер беше, точно преди уикенда, а касата звънтеше от монети и нерви.
Когато дойде редът на възрастна жена с дълго сиво палто и стар плетен барет, настъпи тишина. Тя постави няколко неща на лентата — хляб, масло, малко ориз и бутилка мляко. Извади портмонето си, отвори го внимателно и започна да брои монетите — една по една, с треперещи пръсти.
— Може ли по-бързо? — раздразнено каза касиерката.
— Извинявай, мило дете, просто не виждам добре… — отвърна жената тихо.
Опашката се размърда. Някой въздъхна шумно, друг се усмихна подигравателно. Касиерката завъртя очи и с престорена умора каза високо:
— Разбира се, пак не ви стигат парите! Може би да си ги броите вкъщи, вместо тук да правите шоу?
Жената се изчерви, като че ли беше направила нещо срамно.
— Извинете, малко не ми стига… Ще оставя маслото, добре ли е? — прошепна тя.
Касиерката фръкна с презрение, отмести маслото и извика:
— Следващият!
Възрастната жена бавно прибра покупките си и тръгна към изхода, без да вдига глава.
Но преди следващият клиент да пристъпи, тишината беше прекъсната от мъжки глас:
— Знаете ли кого току-що унижихте?
Касиерката вдигна поглед. Пред нея стоеше мъж в униформа — небръснат, уморен, с очи, в които имаше болка и твърдост.
— Това е майка ми — каза той. — Работи тук двайсет години, в същия отдел, докато не се разболя. И знаете ли какво? Никога не е говорила така с хората.
Касиерката пребледня. Опашката замлъкна.
Мъжът извади портфейла си, плати покупките на майка си и сложи обратно маслото.
— Мамо, почакай ме навън — каза тихо.
После се обърна към касиерката:
— Понякога на човек не му липсват пари, а просто малко уважение.
Жената с барета се обърна — в очите ѝ блестяха сълзи. Опита се да каже нещо, но синът ѝ просто се усмихна. Хората мълчаха, някои навеждаха глава, други бършеха очи.
Касиерката още дълго седеше, без да гледа никого. За пръв път ѝ беше истински срам.
А възрастната жена, излизайки от магазина, хвана ръката на сина си и прошепна:
— Не се сърди, синко. Важно е, че си тук. Останалото е дреболия.
