Сутринта започна спокойно.
Слънцето се издигаше над хълмовете, разливаше се по тревата със златни отблясъци.
Въздухът миришеше на сено и влажна земя, от езерото идваше прохлада.
Той излезе на двора, както винаги — със стара риза и чаша горещ чай,
и извика козата:
— Хайде, Белка, тръгваме ли?
Козата излезе от обора, разклати глава, звънчето иззвъня.
Винаги вървеше след него — спокойно, важно, сякаш разбираше всяка дума.
Той я погали по врата и се усмихна:
— Умна си, макар и инат.
Градината зад къщата беше обгърната в лека мъгла.
Клоните на старото ябълково дърво се бяха прегънали под тежестта на плодовете.
Той се приближи, за да подпре стълбата —
и тогава забеляза, че Белка се е вцепенила.
Ушите изправени, погледът — нагоре, в короната на дървото.
Не успя да разбере защо.
Козата внезапно се хвърли и го блъсна с все сила встрани.
Той се препъна, направи крачка назад —
и в следващия миг дървото изтрещя.
Звукът беше кратък, като изстрел.
Стволът се пречупи, клоните се стовариха долу, разпилявайки листа и ябълки.
Той лежеше в тревата, усещайки как сърцето му бие в гърлото.
Белка стоеше до него, дишаше тежко и го гледаше право в очите.
Той прокара ръка по главата ѝ, още невярващ, че е жив.
— Ти… ти знаеше, нали?
Тя премигна и се допря до дланта му, сякаш всичко вече беше приключило.
Миришеше на сок, смачкани ябълки и живот.
Лек ветрец разклащаше листата, слънцето блестеше по козината ѝ.
Той седеше и мислеше — понякога спасението идва с копита и аромат на трева.
Оттогава никога не повиши глас срещу Белка.
И всеки път, когато чуеше звънчето ѝ,
в него се връщаше онзи сутрешен трясък —
и благодарността, която не може да се изкаже с думи.
