Всичко започна като слух в жилищния комплекс — нещо, което съседите си шепнеха късно през нощта. В началото никой не повярва. Но после все повече хора го видяха с очите си.
Всяка вечер, точно след залез слънце, в лобито се раздаваше звукът от копита. Жителите гледаха с недоверие как висок кестеняв кон спокойно преминаваше през стъклените врати. Той не се паникьосваше, не побягваше — просто притискаше носа си към бутона на асансьора. По някакъв начин винаги успяваше да натисне същия.
Вратите се отвориха, конят влезе вътре и асансьорът го отнесе нагоре. Наемателите се кълняха, че чуваха тихото трополене на копита по пода, докато животното стоеше напълно неподвижно и чакаше. После вратите се отвориха на десетия етаж.
Всеки път, без изключение, конят слизаше там. Стоеше в коридора за няколко минути, взирайки се в същата врата на апартамент. После, без да издава звук, се обръщаше, натискаше отново бутона на асансьора и слизаше, за да си тръгне.
Никой не знаеше откъде идваше. Нито една конюшня наблизо не съобщаваше за изчезнал кон. Службата за контрол на животните се опита да го хване, но всеки път, когато го проследяваха навън, той изчезваше в нощта.
Някои наематели шепнеха, че конят чака някого, който е живял в този апартамент преди години – мъж, който е имал кон, преди да изчезне мистериозно. Други вярваха, че това е просто странно съвпадение, животно, което е научило рутина.
Но едно беше сигурно: конят никога не пробваше друг етаж. Само десетия. Само тази врата. И никога не спираше да се връща.
