Дъждът току-що беше спрял. Въздухът миришеше на мокър бетон и метал, а локвите отразяваха бледата светлина на витрините. Нора вървеше бавно по улицата, с наведена яка, стискайки чантата до тялото си. Денят беше дълъг — работа, аптека, трамвай, един и същ маршрут, като стара песен, която вече не искаш да слушаш.
Не чу стъпките. Само кратко „ей“ — и рязко дърпане.
Коланът се изтръгна от ръката ѝ, чантата полетя, тялото ѝ изкрещя от болка. Млад мъж с качулка вече тичаше напред, хлъзгайки се по асфалта като по лед.
Първото, което усети, не беше страх. Беше гняв.
Не към него — към себе си. Към всички онези дни, в които мълчеше, отстъпваше, позволяваше да ѝ вземат. Нещо в нея се скъса — и тя побягна.
Токчетата се хлъзгаха, дъхът ѝ се късаше, сърцето биеше в слепоочията. Улицата беше тясна, в тъмнината шумеше улукът. Мъжът се обърна, но късно — тя го настигна. Хвана ремъка с две ръце, с неочаквана сила.
Той дръпна — тя удари. Кратко, непохватно, но точно.
И двамата паднаха. Той изруга, замахна, но тя не отстъпи. Ръцете ѝ трепереха, но не пускаха.
— Пусни, глупачке! — изкрещя той.
— Не, — изрече тя дрезгаво. — Това е мое.
Той я бутна, но тя отново сграбчи чантата, дръпна я силно към себе си. Платът се скъса, ремъкът се откъсна. Крадецът отстъпи, изненадан. Нора се изправи — мръсна, мокра, но с чантата в ръце.
Покрай тях мина кола, фаровете ги осветиха — тя стоеше изправена, тежко дишаща, той — със сведена глава. Погледна я така, сякаш виждаше човек, когото не би трябвало да среща. После изплю, изруга и побягна.
Нора остана дълго в тясната уличка. Дъждът отново започна да ръми. Тя отвори чантата — всичко беше вътре: портфейл, ключове, лекарства, телефон.
И едно детско якенце — избеляло, с пришит ръкав. Мокро, но цяло. Тя го извади, стисна го и вдъхна мириса — леко избледнял, но познат: сапун и ягодов шампоан.
На подплатата — бродирано име: Sophie.
Тя го гледаше, и времето спря. Очите ѝ се напълниха — не със сълзи, а с нещо тежко, плътно, което не изтича.
— Обещах, че повече няма да позволя на никого да те отнеме, — прошепна тя.
От съседната улица се чуваше смях, писък на спирачки, лай на куче. Светът продължаваше. Но за нея това вече нямаше значение.
Тя вървеше бавно към дома, притискайки чантата към гърдите си, сякаш сърцето ѝ се беше върнало на мястото си.
На сутринта, пред огледалото, видя синина на бузата си. Докосна я, усмихна се.
— Е, Софи, — каза тихо. — Изглежда, мама още може да се бие.
И за първи път отдавна не отклони поглед от отражението си.
