Когато Лиза беше малка, имаше верен куче на име Барон. Огромен черен куче с добри очи и лъскава козина. Той пазеше двора, придружаваше момичето до училище и първи я посрещаше след часовете. Но един ден Барон изчезна. Излезе през портата и не се върна. Семейството го търси седмици наред: обяви, обаждания в приюти, обикаляне на съседните улици. Всичко беше напразно.
Минаха години. Лиза порасна, замина да учи в друг град, започна възрастен живот. Понякога, когато се връщаше в родителския дом, тя си спомняше за Барон – с лека тъга и топлина. Но в един момент й се стори, че всичко това е било почти сън. Кучето, детството й, тази проста радост – сякаш друг свят.
Една сутрин, когато се върна при родителите си за уикенда, Лиза чу странен шум до обора. Първо реши, че са котки или таралежи. Но когато излезе в двора, сърцето й спря. До оградата седеше куче. Старо, кльощаво, със посивяла муцуна и белег на лапата. Но в очите му имаше нещо познато.
Той я погледна право в очите и тихо изскуча. Лиза се приближи и Барон направи движение, което тя помнеше още от детството си: леко наведе глава и докосна носа си до коляното й. Така той винаги молеше да го погалят. Момичето замръзна, не вярвайки на очите си.
Но най-странното беше друго. Барон не дойде сам. До него стоеше едно кученце – също черно, само че малко и смешно. Кученцето явно се държеше за стария куче, сякаш за баща си.
Когато родителите излязоха в двора, и те не можеха да повярват. Барон се беше върнал след дванадесет години. Откъде е дошъл, къде е скитал през цялото това време – никой не знаеше. Но фактът си оставаше факт: той се беше върнал, и не сам, а с нов приятел.
По-късно съседът каза, че е видял подобно куче в покрайнините, близо до стара изоставена къща. Явно Барон е живял там и е намерил или отгледал кученцето. Защо е избрал да се върне точно сега – остава загадка. Може би е почувствал, че силите му се изчерпват и е искал да се върне там, където са го обичали. Може би е искал да предаде „щафетата“ – за да остане още един защитник до семейството.
От онази вечер в двора на Сokolovi отново се появи куче. Старият Барон почиваше до печката, а кученцето тичаше из двора, забавно заплитайки се в собствената си верига. И всеки път, когато Лиза ги гледаше, тя разбираше: любовта и предаността на животните нямат граници. Понякога те си отиват, но после се връщат – за да ни напомнят, че истинската връзка никога не се разкъсва.
