Той го забеляза за първи път сутринта.
Кучето – Бен, мелез, умен и гальовен, с кехлибарени очи – стоеше до портата, покрито с розови петна.
По лицето, настрани, дори на опашката.
Сякаш някой не можеше да устои да го превърне в живо платно.
Засмя се. Помисли си – деца.
Погали го, изми го с маркуч и го забрави.
Седмица по-късно – отново.
Сега Бен имаше зелени уши. А думата „ПАРКИНГ“ беше спретнато написана настрани.
Том се намръщи.
Вървеше по улицата, оглеждайки дворовете, но всичко изглеждаше спокойно.
Съседите се пошегуваха:
„Може би имате нов художник?“
Той се усмихна, но някъде под кожата му вече се криеше раздразнение.
Някой очевидно искаше да му каже нещо.
И тогава дойде за трети път. Бен дотича със сини петна и стрелка на гърба. Под нея, криво написано: „НЕ ПАРКИРАЙТЕ ТУК“.
Том спря.
Спомни си – беше паркирал колата си точно тук, до стария дъб, няколко пъти.
Близо до имота на г-н Хюз – един възрастен, затворен мъж, който винаги мрънкаше, че хората блокират изхода му.
Същата вечер Том отиде да го види. Не беше ядосан – просто уморен.
Г-н Хюз седеше на пейка, поправяше стар стол и без да вдига глава, каза:
„Сложих табела, нали? Никой не забелязва. Може би ще забележат кучето.“
Том мълчеше.
Вятърът шумолеше листата, а вода капеше от покрив някъде. Бен седна до него и отпусна глава в скута му.
„Добре“, въздъхна старецът, „вероятно прекалих. Имаш хубаво време.“ Просто съм сам тук и ако не прокълна, никой няма да чуе.
Том кимна. Без укор, без обида.
Оттогава нататък той паркираше колата по-далеч и сутрин носеше на г-н Хюз кафе и прясна кифла.
Бен тичаше между тях, чист и щастлив, носещ нова многоцветна яка – същата, която старецът някога му беше дал.
