Савана трепереше от жега. Въздухът беше гъст, тежък като мед, а земята миришеше на прах и слънце. Лъвицата лежеше в сянката на акациево дърво, дремеше, слушайки как малкото ѝ играе наблизо – търкаляше се в тревата, гонеше опашката си, ръмжеше комично, сякаш имитираше възрастни. Тя лениво вдигна глава, погледна го и отново затвори очи. Всичко беше спокойно. Твърде спокойно.
Птиците замлъкнаха.
Дори вятърът утихна.
Лъвицата се изправи, нащрек. Ушите ѝ потрепнаха. И тогава видя нещо да проблясва в небето. Малка точка, но движеща се твърде бързо. Сребристо сияние – и внезапно, пронизително свистене.
Сокол. Огромен, пораснал, остър като стрела. Той се спусна надолу, право към малкото ѝ. Малкото вдигна глава и за миг небето се отрази в очите му – ярко, ужасяващо, носещо се към него.
Тя не мислеше. Тя се хвърли. Тялото ѝ знаеше какво да прави. Прах удари очите ѝ, ноктите ѝ задраскаха земята. В последния момент тя успя да го защити. Въздухът експлодира от звук – криле, писъци, прах, горещо слънце.
Соколът удари – но не малкото. Нейното. Ноктите му разкъсаха рамото ѝ, кожата ѝ гореше. Тя изръмжа – не от болка, а от ярост. С едно движение на лапата си тя отхвърли хищника настрани. То падна в тревата с глух трясък, разпери криле, после се издигна неловко, плясна няколко пъти и отлетя, като сянка, разтваряща се в светлината.
Лъвицата дишаше тежко, притискайки малкото към себе си. То беше живо. Сърцето му биеше под лапата ѝ, бързо, горещо.
Тя го облиза между ушите. „Всичко е наред“, сякаш казваше.
Но тогава чу звук.
Слаб, дрезгав, идващ иззад един храст.
Тя се ободри, вдигайки глава. Там, във високата трева, нещо се движеше. Отначало си помисли, че е друг хищник. Но тогава тя го видя: втори сокол. Малък. Много млад, едва оперил се. Лежеше там, безпомощно размахвайки криле, пищейки тихо, жално.
Лъвицата замръзна. Вятърът шумолеше в тревата. Всичко изведнъж стана много тихо, както беше в онзи момент преди скока. Тя погледна пилето и осъзна: другият сокол не атакуваше. Той защитаваше.
Той просто се опитваше да прибере детето си, което беше паднало от гнездото.
Лъвицата си пое дъх бавно. Всичко в нея се сви – от болка, от разпознаване. С това странно огледало, което природата беше поставила пред нея.
Тя се обърна към малкото си, придърпа го по-близо и погледна небето. Там, където соколът беше изчезнал, сега кръжаха облаци – бавно, спокойно, сякаш нищо не се беше случило.
Понякога майката защитава. Понякога губи.
И само тези, които наистина са обичали, знаят, че няма разлика между тези два момента.
