Сутринта беше студена и забързана. Хората бързаха за работа, колите фучаха по улиците, без да обръщат внимание на случайните пешеходци. Алекс, млад мъж със слушалки, бързаше към офиса, поглеждайки часовника си – закъсняваше за важна среща. Всичко, за което можеше да мисли, беше как да стигне до там.
Но на следващата пешеходна пътека, точно пред него, стоеше възрастна жена с бастун. Светофарът вече мигаше зелено и шофьорите започваха да натискат нетърпеливо. Възрастната жена плахо направи крачка напред, но замръзна. Алекс погледна раздразнено часовника си, после пътя – и вместо да я заобиколи като другите, свали слушалките си и се приближи.
„Хайде, ще помогна“, каза той, нежно подавайки ѝ ръка.
Тя се усмихна – уморено, но искрено.
„Благодаря ти, синко. Днес имам тежък ден.“
Вървяха бавно, стъпка по стъпка. Колите чакаха, някой натискаше, но Алекс не бързаше. Когато стигнаха от другата страна, жената внезапно извади малък плик от чантата си и му го подаде.
„Моля те, вземи това. Просто… благодаря.“
Той искаше да откаже, но тя настоя:
„Не сега, ще погледнеш по-късно.“
Алекс прибра плика в джоба си, помаха ѝ и хукна да бяга, без да обръща внимание на момента.
Едва вечерта, когато вече беше вкъщи, си спомни за това. Вътре имаше стара снимка – млада двойка на фона на същия град, само че много години по-рано – и малка бележка:
„Някой някога ми помогна да пресека улицата тук. Този мъж стана мой съпруг. Не знам какво ви очаква, но добротата се завръща.“
На гърба имаше телефонен номер и име: „Елизабет Кларк.“
Алекс дълго се взираше в снимката, след което набра номера. Женски глас отговори:
„Чаках да се обадиш.“
Така започна едно запознанство, което няколко месеца по-късно щеше да промени живота му – в края на краищата, тази жена се оказа майката на момичето, което скоро срещна.
