Анна седеше в кухнята и допиваше изстиналия си чай, когато на екрана на телефона ѝ се появи съобщение от съпруга ѝ:
„Мога ли да го взема у дома?“ — и снимка.
Малко котенце, цялото в кал, с мокри лапички и огромни очи, гледаше право в камерата.
Тя се усмихна. Мъжът ѝ често спасяваше бездомни животни, макар всеки път да казваше: „Последния път, обещавам.“
„Разбира се, донеси го,“ написа тя без да се замисля.
След час вратата се отвори. Даниел влезе, държейки кърпа с малкото същество в нея.
Котенцето трепереше и тихо мяукаше. На шията му висеше тънък, стар, потъмнял нашийник с малък медальон.
Анна се наведе, за да го свали. Но когато медальонът се обърна, тя застина.
На метала бяха гравирани думи:
„Ако четеш това — той те е намерил.“
— Това е шега ли? — прошепна тя.
— Намерих го до стария склад извън града, — отвърна Даниел. — Само седеше и мяукаше.
Вътре в медальона имаше малък свитък.
На пожълтялата хартия — адрес, само на три пресечки от тях.
На следващата сутрин решиха да отидат.
Къщата беше полусрутена, прозорците заковани, дворът — обрасъл.
Никой не отговаряше на звънеца.
Тогава котенцето скочи от ръцете ѝ и побягна към портата.
Мяукна. Вратата изскърца.
На прага се появи възрастна жена, със сълзи в очите.
— Това… той ли е? — прошепна. — Загубих го преди осем години…
Оказа се, че котето е принадлежало на покойния ѝ син. След смъртта му животното изчезнало.
„Ако нещо се случи — той ще намери, кой има нужда от него,“ бил казал синът ѝ някога.
Анна и Даниел слушаха мълчаливо.
Преди да си тръгнат, жената им каза:
— Знаете ли, понякога животните не носят само топлина. Те носят спомени.
Вкъщи Анна дълго гледа през прозореца улицата, където котето бе изчезнало.
Телефонът ѝ отново светна:
„Погледни кого намерих пак…“ — писа съпругът ѝ.
И по гърба ѝ премина студена тръпка.
