Опашката в супермаркета вървеше бавно. Хората бяха уморени — едни превъртаха телефона си, други нервно прехвърляха продуктите от ръка в ръка.
До касата стоеше млада жена — с износено палто, стари обувки и разрошена коса. Без грим, само умора и несигурност в очите.
Държеше няколко неща — хляб, мляко, малко ориз и ябълки.
Когато дойде редът ѝ, тя извади стар портфейл, разгъна сгънатите банкноти и тихо попита:
— Извинете, ако не ми стигнат парите, може ли да махнете нещо?
Касиерката — млада, самоуверена, с дълги нокти и ярко червило — се изсмя:
— Ето, почна се! Да не ви направим отстъпка от жалост?
Няколко души от опашката се подсмихнаха.
— Е, поне не харчи за грим, — каза някой.
Момичето се изчерви и наведе глава.
— Извинете… аз просто… — започна, но гласът ѝ потрепери.
Тя преброи монетите — не ѝ стигаха няколко стотинки.
— Махнете ябълките, моля, — прошепна.
Касиерката театрално извъртя очи:
— Чухте ли? Махаме ябълките, нямала пари!
И тогава отзад се приближи мъж — с работно яке и прашни ръце, сякаш току-що от строеж.
Той остави купюри на лентата и каза спокойно:
— Всичко на момичето аз ще платя.
Касиерката онемя.
— Познавате ли се?
— Да, — отвърна той. — Това е лекарят, който спаси сина ми миналия месец.
В магазина настъпи тишина.
Момичето го погледна и тихо каза:
— Просто вършех работата си…
— А сега — моя ред, — отвърна мъжът с усмивка.
Никой вече не се смееше. Касиерката, посрамена, проби покупките мълчаливо.
А когато жената излезе навън, дъждът беше спрял и слънцето надничаше иззад облаците — сякаш напомняше, че справедливост има.
