Тя го намери след дъжда — мъничък, мокър, с козина, слепнала от влагата, и очи, пълни с объркване.
Под стар контейнер до гаражите нещо помръдна, писна — и Луси се наведе.
Котето трепереше, и тя усети как треперенето му премина през дланите ѝ право в сърцето.
— Тихо, тихо — прошепна тя. — Всичко е наред. Няма да кажа на никого.
Вкъщи беше топло и сухо. Но точно това я плашеше — майка ѝ не можеше да търпи животни в апартамента.
„Да живее навън, там му е мястото“, казваше тя.
Затова Луси измисли план: котето ще живее на балкона. Ще му донесе кутия, старо одеяло, купичка. Само докато порасне.
Първите нощи бяха най-трудни.
Котето мяукаше, писукаше, търсеше топлина. Луси тайно му носеше чинийка с мляко, парченце наденица, сядаше до него и го галеше, докато се измори.
Когато вятърът свистеше в прозорците, тя покриваше кутията със стар шал и тихо шепнеше:
— Потърпи, аз съм тук.
Тя излизаше на балкона всяка вечер, като на среща.
Майка ѝ мислеше — уроци. Баща ѝ — телефон. Никой не подозираше, че зад стъклото момичето си има нов свят, където всичко е просто: едно сърце стопля друго.
С времето котето стана по-смело.
Вече не се криеше, мяукаше по-силно, драскаше кутията. И тогава започна най-страшното — шумът.
Една нощ Луси се събуди от стъпки. В коридора — светлина. Вратата на кухнята леко се открехна.
Тя застина. Ако майка ѝ разбере — всичко е свършено.
Но нищо не се случи. Сутринта купичката беше чиста.
На следващия ден — пак.
Тя реши, че котето просто яде повече, и започна да сипва двойна порция.
Но дори в нощите, когато не излизаше, млякото пак изчезваше.
И тогава Луси реши да почака.
Вечерта, когато всички заспаха, тя се скри зад пердето.
Минутите се влачеха, часовете шумоляха.
И изведнъж — мека светлина от кухнята, тихи стъпки по пода.
Вратата на балкона леко изскърца.
Майка ѝ.
С халат, с чаша в ръка. На лицето — умора и нещо нежно.
Тя остави купичката, приклекна и каза:
— Ела, мъничък. Сигурно си гладен.
Котето излезе, притисна се в коленете ѝ. Майката се усмихна.
— Не се страхувай. Знам, че не си тук случайно.
Луси задържа дъха си, сърцето ѝ биеше по-силно от вятъра навън.
Майката вдигна глава, сякаш я чу, но не каза нищо. Само погали котето, после стана и тихо затвори вратата.
На сутринта Луси не издържа.
Взе котето на ръце, влезе в кухнята, където майка ѝ вече вареше овесена каша.
— Мамо…
— Да, слънчице?
— Исках да кажа… — Тя замълча, гледайки пухкавото същество в ръцете си.
— Не е нужно — каза майката тихо. — Отдавна знам всичко.
И се усмихна — с усмивка, в която имаше повече любов от всяко разрешение.
Оттогава котето живееше вкъщи. Не на балкона, не тайно — наистина.
Майка му казваше нашето бебе, бащата мърмореше за ред, но всяка вечер му даваше парченце наденица.
А Луси понякога все още се будеше нощем, за да провери дали не му е студено.
И всеки път, гледайки спящото коте, мислеше: някои тайни се раждат от страх, но завършват с любов.
