Сутринта започваше сякаш отначало.
Градът дишаше пара от шахтите, миришеше на кафе и мокра земя след нощния дъжд.
Хората в цветни маратонки се събираха около старта, смееха се, снимаха се, потропваха, за да се стоплят.
Лея стоеше малко встрани — в черна лека количка, с длани върху студените обръчи на колелата.
Пръстите ѝ трепереха не от студ, а от очакване.
Тя не обичаше думи като „смелост“ или „героизъм“.
Просто искаше да се движи. Напред. Докато може.
— Сигурна ли сте? — попита доброволецът, момче с лунички и свирка. — Вали, пътят е хлъзгав.
— Ако не започна, как ще разбера, че мога? — отвърна тя спокойно.
Той кимна и се отдръпна. Усмивката ѝ беше кратка, но истинска.
Изстрелът прозвуча и всичко излишно изчезна.
Тълпата тръгна. Лея усети колелата под ръцете си, дъждът по лицето, въздуха в гърдите.
Светът се сви до пътя и ударите на сърцето ѝ.
На десетия километър вече не виждаше другите — само сивата линия на асфалта, която се губеше в безкрая.
Дъждът се усили, вятърът я блъскаше, но тя продължаваше.
Всяко движение беше като молитва: само не спирай.
На двадесет и петия километър ръцете ѝ горяха, пръстите се схващаха.
Мина покрай нея колоездач, извика:
— Уважение! Ти си сила!
Тя само махна с ръка.
Не го правеше за уважението, а за тишината вътре в себе си.
Когато стигна финала, небето просветля.
Дъждът спря, слънцето се прокрадна през облаците, осветявайки мокрия асфалт.
Тълпата утихна.
Лея вдигна ръце, затвори очи.
Не беше спечелила състезанието — но беше победила себе си.
И тогава чу познат глас:
— Лея! Почакай!
Доброволецът стоеше с кутия в ръце.
В нея — два леки протеза, бели като хартия.
— Това е за теб — каза той. — Завършихме ги снощи.
Тя го погледна дълго. Усмихна се топло.
— Знаеш ли… вече не ми трябват. Научих се да летя.
