Това се случи в горещ летен ден, когато реката миришеше на слънце и мокра трева.
Децата тичаха по брега, хвърляха камъчета, крещяха от радост.
Аз седях на стара пейка до водата и наблюдавах как вълните блестят.
Сред тях беше момиче на име Лена — слабичка, с червена тениска и плитка.
Тя нямаше лява ръка, само бял ръкав, внимателно закрепен за рамото.
Но се смееше най-силно и плуваше по-добре от много други.
Момчетата решиха да се надпреварват до средата на реката.
Един от тях — Дима — доплува по-далеч от останалите.
Първо всичко беше весело, но минута по-късно се чу вик.
Той изчезна под водата.
Кръговете се разнесоха и никой не разбра какво става.
Едни се вцепениха, други побягнаха за възрастни.
А Лена вече беше скочила.
Без колебание, без мислене — сякаш вътре в нея всичко знаеше какво да прави.
Тялото ѝ се движеше бързо, равномерно, по-силно, отколкото бихте очаквали от дете.
Видях как се гмурна и после изплува — държеше момчето за яката.
С едната си ръка.
Течението ги дърпаше надолу, но тя не пускаше.
Тя плуваше към брега, сякаш изстискваше въздух от водата с пръсти.
Когато стигна, децата издърпаха Дима. Той кашляше, плачеше, дишаше.
А Лена просто седеше в пясъка, трепереше и се усмихваше, гледайки го.
Никой не знаеше какво да каже.
Дори възрастните мълчаха.
Само вятърът люлееше тревата и слънцето блестеше върху мокрия ѝ ръкав.
Тя бе загубила ръката си преди две години — но сякаш точно в този ден си върна всичко останало.
