Когато Бен се събуди онази сутрин, в къщата беше прекалено тихо.
До леглото му липсваше мястото, където винаги лежеше Марли — рижият пес с умни очи и навика да спи, сложил муцуна върху краката му.
Вратата към двора беше открехната. Майка му каза, че вероятно някой е забравил да я затвори.
Те го търсиха цял ден — по улиците, в парка, лепяха обяви по дърветата.
Бен не можеше да говори, без гласът му да трепери.
Рисуваше лицето на Марли с флумастер и разлепваше листовете навсякъде.
Вечерта седеше до портата и чакаше, докато небето стане виолетово.
Мина седмица.
Надеждата почти угасна.
И тогава майка му извика:
— Бен! Ела бързо!
Марли стоеше пред вратата.
Мръсен, изморен, но махаше с опашка, сякаш нищо не се е случило.
Бен се хвърли към него, прегърна го и забеляза: на нашийника му беше завързано листче.
Ръцете му трепереха, докато го разгъваше.
На откъснато парченце от тетрадка беше написано с детски почерк:
„Намерих го до магазина. Той ме заведе у дома, когато ми беше зле.
Благодаря ви за такъв приятел.“
Отдолу — подпис: Лукас, 8 години.
Бен дълго седя, гледайки бележката.
Марли сложи глава в скута му, а майка му тихо изтри сълзите си.
Понякога, за да помогнеш на някого, е достатъчно просто да бъдеш наблизо —
дори да си само куче. 🐶
