Дворът, където Лукас караше с приятели, беше шумен само вечер. През деня — пусто: стари пейки, гълъби, баби, които плетяха и обсъждаха времето. Той се засилваше по гладкия бетон, скачаше, почти летеше — и усещаше, че живее.
Веднъж, след като падна шумно, към него се приближи възрастна жена с бастун.
— Момче, — каза тя, — защо изобщо го правиш това?
— Ами… за да карам, — отвърна той, прехапвайки устна.
— И боли, и шумно е. Но в очите ти има нещо. Може би и аз трябва да опитам?
Той помисли, че се шегува. Но на следващия ден тя дойде пак. С дълга пола и маратонки, очевидно взети от внука.
— Е, учи ме, — каза тя, оставяйки бастуна на пейката.
Първо беше страшно. Ръцете ѝ трепереха, той се страхуваше да не я събори, момчетата се смееха отстрани. Но когато тя измина няколко метра и се усмихна като дете, той разбра — това не е шега. Това е начало.
След седмица дойдоха още две. „Само да погледнем“, казаха. После още. И скоро сутрин дворът се изпълни с шум — не младежки, а различен: мек, звънък, с аромат на пирожки и крем за стави.
Лукас им направи малка рампа, боядиса бордюрите, носеше чай в термос.
— Това не е училище, — казваше той, — това е клуб на свободата.
И те се смееха, караха, падаха, ставаха, пак караха.
Когато журналистка го попита защо го прави, той само вдигна рамене:
— Не знам. Просто за пръв път правя някого щастлив. Може би това е смисълът.
А после, един ден, дойде жена. Нова. С черно-бяла снимка в ръце.
— Може ли? — попита тихо. — Майка ми искаше да опита, но не успя. Аз дойдох вместо нея.
Той ѝ помогна да се качи на скейта, подпря я за раменете.
— Само не се страхувайте. Скейтът не обича страха.
Тя кимна, измина няколко метра и се засмя — чисто, звънко, сякаш от миналото.
Лукас гледаше и разбра:
той не ги учеше просто да карат. Той им връщаше нещо, което сам току-що бе намерил — чувството, че животът още предстои.
