Влакът вече потегляше.
Шумът на колелата се смесваше със свирката, във въздуха миришеше на желязо и въглища.
На перона стоеше момче — около десетгодишно, с износено яке, раница и плик в ръка.
Лицето му беше зачервено от студа, очите влажни, но решителни.
Държеше писмото като нещо живо.
На плика, с треперлив почерк, пишеше:
„На тате. В частта. Лично.“
Влакът потегли.
Момчето се затича.
Бягаше покрай вагоните, задъхано, почти падайки.
Хората на перона му викаха, но той не чуваше.
Пред него — отвореният прозорец на последния вагон.
Още малко… още една крачка…
Хвърли писмото — и видя как изчезна вътре.
Успя.
Спря, приведен, дишайки тежко.
Влакът се отдалечаваше, а момчето се усмихна през сълзи.
Татко ще разбере.
Но изведнъж…
нещо падна меко до краката му.
Погледна надолу — и замръзна.
Писмото. Същото.
Пликът беше леко разкъсан.
Момчето го вдигна, обърна — отзад имаше нови думи, написани с непознат почерк:
„И аз се опитах да успея.“
Огледа се — никой не беше хвърлял нищо.
Влакът вече бе зад завоя.
Над релсите — тишина.
Отвори плика — вътре същото писмо. Снимка: той и баща му, усмихнати край реката.
Под нея надпис: „Върни се бързо. Чакам те.“
Главата му се наведе.
Вятърът разтвори вестник на пейката.
На първа страница — снимка.
Заглавие:
„Влакът от част №214 пристигна без загуби… освен един войник, закъснял за качване.“
Момчето стоеше неподвижно.
Държеше писмото.
Гледаше към мястото, където влакът изчезна.
И прошепна:
— Тате… ти го прочете, нали?
Вятърът понесе плика по релсите.
И сякаш някой му отвърна — тихо, като ехо:
„Успях.“
