Сутринта беше тиха и топла.
Дворът беше огрян от слънце, по мокрия асфалт се отразяваха прозорците, а от пекарната се носеше аромат на прясен хляб.
На стара пейка пред входа седеше момче на около десет години — слабичко, със сива якe и шепи, пълни с трохи.
Пред него, на парапета, беше кацнала врана.
Черното ѝ перо блестеше на слънцето, клюнът леко разтворен, очите — живи, внимателни.
Тя не се страхуваше. Гледаше момчето така, сякаш го познава.
Всяка сутрин се срещаха там.
Той ѝ хвърляше хляб и ѝ говореше като на приятел.
Съседите се смееха:
— Тренираш си птица, а?
Но той само вдигаше рамене и продължаваше.
Мина седмица, после още една.
И един мрачен ден враната не долетя.
Момчето дойде както обикновено, седна и зачака.
Трохите се размекваха от дъжда, вятърът мърдаше ръкавите му, но той не си тръгваше.
Тъкмо когато щеше да стане, познато „кра“ прозвуча над блока.
Той вдигна глава — и я видя.
Враната летеше ниско, мокра, с пера, слепени от дъжда, а в клюна ѝ нещо блестеше.
Тя се приземи до него, пристъпи по пейката и внимателно остави предмета в краката му.
Момчето се наведе.
На мокрото дърво лежеше пръстен — истински златен пръстен, леко потъмнял, с тънка гравюра отвътре.
Той го хвана и хукна към дома.
Майка му отвори вратата, погледна изненадано — после застина.
Лицето ѝ побледня за миг.
— Откъде го взе? — прошепна тя.
— Враната го донесе, — каза той.
Тя седна на стола, стискайки пръстена.
— Това е моят… — прошепна. — Загубих го до реката преди две години.
Момчето стоеше на прага с хляб в ръце.
А отвън, под ситния дъжд, същата врана седеше на перваза — мокра, горда, сякаш знаеше, че е върнала нещо по-ценно от злато.
