Пладне беше прозрачно и златно.
Реката блестеше като огледало, в което се отразяваха небето и бялата рокля, която бавно вървеше по стария мост.
Цялото село се беше стекло край брега — всички искаха да видят как ще тръгнат заедно, ръка за ръка.
Младоженецът вървеше малко напред, внимателно водейки булката.
Страхуваше се да погледне надолу — дъските стенеха под краката им,
но нейният смях разсичаше тревогата като слънчев лъч през мъглата.
Децата хвърляха листенца, старците кимаха от брега,
а акордеонистът до портата свиреше тиха, позната мелодия.
Въздухът ухаеше на люляк и нещо празнично, почти чупливо.
Мостът трепереше.
Първо леко, сякаш вятърът мина по водата.
После — глухо, като сърце, пропуснало удар.
Хората застинаха.
Някъде жена извика.
Звукът на пукащото дърво разкъса въздуха, и в същия миг всичко се завъртя — воалът, цветята, дъските, ръцете.
Реката ги погълна за миг.
Бялата рокля проблесна във водата като облак и изчезна.
На брега остана само тишината — гъста като дим след пожар.
Той изплува пръв.
Държеше ръката ѝ, но течението беше по-силно.
Викът му отекваше дълго между тръстиките, докато не стана просто ехо.
Същата вечер над реката гореше светлина.
Казват, че се е върнал. Седнал върху остатък от моста и запалил лампа.
Дълго стоял, гледайки във водата, сякаш чакаше да се появи силуетът ѝ.
След няколко дни водата отнесла последните дъски.
Но всяка есен, когато мъглата пада над реката,
хората казват, че виждат булка в бяло, вървяща по невидим мост,
а до нея — мъж, който държи ръката ѝ.
Те вървят бавно, сякаш времето още чака
това преминаване най-сетне да завърши.
