Сутринта започна както обикновено.
Дълъг поток от коли се простираше по моста – фарове, клаксони, звън на капачки от кафе. Хората бързаха за работа, някои се взираха в телефоните си, други си тананикаха радиото.
Въздухът беше влажен, миришеше на асфалт и река. Мъгла висеше над водата, а слънцето тъкмо започваше да пробива сивите облаци.
Майкъл караше камиона си по обичайния си маршрут. Той пресичаше този мост всеки ден – по абсолютно едно и също време, с абсолютно една и съща скорост.
Но днес нещо беше различно.
Усети лека вибрация под краката си.
Не от двигателя – по-дълбока.
Отначало си помисли, че е вятърът, но звукът беше различен: нисък, глух, като метално хриптене.
Изключи радиото и се ослуша.
Звукът не изчезна.
Майкъл се намръщи, отвори прозореца и се наведе навън – и точно в този момент усети как мостът под него леко трепери. Той намали скоростта, включи аварийните светлини и спря. Зад него моментално се образува задръстване и някой натисна клаксона.
Той излезе от кабината.
Асфалтът вибрира под краката му – едва забележимо, но равномерно. А по дясната страна се простираше пукнатина – тънка и черна, като линия върху стъкло. И с всеки изминал момент тя бавно, почти незабележимо, се удължаваше.
Почувства как сърцето му прескача ритъма – и му стана ясно: няма време.
Ако стигнеше до средата на участъка, целият участък щеше да се срути.
Той се хвърли обратно в кабината, завъртя ключа и натисна газта. Камионът се понесе рязко напред, колелата му се завъртяха по мокрия асфалт и цялото нещо спря от другата страна на пътя. Спирачки изскърцаха, гуми изскърцаха, викове.
„Какво правите?!“ – извика някой от колата.
Майкъл се изкачи през прозореца, размахвайки ръце:
„Върнете се!“ Всички назад! Мостът се пука!
Първите коли започнаха да се връщат назад. Някои, объркани, просто натиснаха клаксоните си.
Но в този момент звук проряза въздуха – хрущене, сякаш някой счупи кост.
Мостът се разтресе.
Всичко се случи за миг.
Първо левият ръб се срути – част от моста, където преди секунда се бяха движили коли, се срути в реката.
После централната част – като къща от карти, с рев и трясък на разкъсващ се метал.
Въздухът се изпълни с писъци и тътен, а след това настъпи тишина.
Камионът на Майкъл стоеше отсреща на пътя, на последния останал участък. Зад него десетки коли спряха на безопасно разстояние.
Напред, скала. Метални конструкции стърчаха от водата, пара се издигаше от реката.
Майкъл седеше неподвижно в кабината.
Ръцете му трепереха. В огледалото за обратно виждане видя хора да излизат от колите си, зашеметени, но живи.
Едва тогава той осъзна, че мостът се е преместил напред, на няколко метра от предната му броня.
Спасителите пристигнаха няколко минути по-късно.
Те го извадиха и го прегледаха – той беше здрав, невредим. Само лицето му беше покрито с прах, а очите му все още отразяваха водата там, където доскоро беше пътят.
По-късно журналистите писаха, че е спасил повече от четиридесет коли.
Инженерите потвърдиха, че пукнатината е била точно под кабината му и ако беше карал още пет метра, мостът щеше да се срути с него.
Той не обичаше да говори за това. На въпроса защо е спрял, той само сви рамене:
„Просто… усетих, че нещо не е наред.“
